Убеждението на единобожието

Убеждението 

на единобожието

и пояснение на това, което го отслабва или анулира от голям и малък ширк, вероотстъпничество, нововъведения и останалите неща.

Писател:

Д-р Салих ибн Феузан ибн Абдуллах Ел- Феузан

член на съвета на големите учени

Преводач:

Емин Голев

дар ел- Асиме

за издателство и разпространение

Бисмилляхи

Ер- Рахмани

Ер- Рахим

Въведение

Слава на Аллах, Господаря на световете, и нека мира и благослова да бъдат над доверения и правдив Негов Пратеник- нашия Пратеник Мухаммед- семейството  и всичките му сподвожници.

Това е книга в науката единобожие[1]. Съблюдавал съм да бъда кратък в изказа си и да подбера лесни за разбиране фрази. Събрал съм тази книга от много източници, от книгите на известните ни учени. Особено от книгите на Шейху Ел- Ислям ибн Теймийе, от книгите на ибн Ел- Каййим и др. Няма никакво съмнение, че науката за ислямското убеждение е основното знание, за което трябва да се погрижим да бъде изучавано, преподавано и прилагано с доводи, за да бъдат делата правилни и приети при Аллах, полезни и за двата свята. Още повече, че ние се намираме във време, в което има много отдалечили се течения: атеизъм, суфизъм, тероризъм, обожествяване на мъртви хора и нововъведения,противоречащи на пратеническите напътствия. Всички те са опасни, когато мюсюлманина не се е запасил със запаса на правилното убеждение, което е съсредоточено върху Корана, суннета[2] и праведните предци. Запасилият се с това убеждение е образован и е далеч от това  да го грабнат и отнесат тези потоци на теченията и заблудата. Това ни кара да се погрижим сериозно за преподаването и разпространението на това правилно убеждение на потомците на мюсюлманите от достоверните му източници. 

И нека саляту селяма да е над нашия Пейгамбер Мухаммед, семейството и сподвижниците му.

Глава първа

Въведение в изучаването на убеждението[3]

Съдържа следните раздели:

Първи раздел: Какво означава „убеждение“ и пояснение на важността му като основа върху която се основава изграждането на религията.

Втори раздел: Източниците на правилното убеждение и методът на праведните предци при изучаването му.

Трети раздел: Отклоняване от правилното убеждение и начините на предпазване от това.

Първи раздел

Пояснение на думата „Акида[4]“ и пояснение на важността му, като основа върху която се основава изграждането на религията.

Акида в езиковото значение:

Думата Акида произлиза от ел- акд[5], което означава привързването към нещо. Убеден е в това и това, т.е. съвестта и сърцето му са привързани към него. Убеждението: „Това, в което човек вярва.“ Бива речено: „Той е със здрави убеждения“, т.е. изчистени от съмнения. Убеждението е дело на сърцето,а то е: Вярването на сърцето в нещо и убедеността му в него.

Акида в терминологичното значение в Исляма:

Това е вяра в Аллах, Меляйкетата[6], Книгите, Пратениците, Съдния Ден и Съдбата с доброто и лошото в нея. Тези неща се наричат: „Основи на вярата“.

Шериата[7] се разделя на две части: Иатикадийят[8] и амелият[9]

Иатикадийят: Тези неща не се отнасят за начина на извършване на делата. Например: Вярата в Господството на Аллах и задължителността да Му се служи, както и вярването в останалите основи на вярата, споменати по- горе. Тези неща се наричат: „Основни.“

Амелият: Тези неща се отнасят за начина на изпълнение на определените дела. Например: Изпълнението на молитвата намаз, Зекята, говеенето и останалите практически разпоредби и постановления.  Тези неща се наричат: „Второстепенни“ , защото на базата на първите (иатикадийят) се определя дали са приети или отхвърлени.“[10]

            И така, правилното убеждение е нещото, върху което се крепи вярата и нещото, с което се приемат делата. Както казва Всевишния Аллах: „Който копнее за срещата със своя Господар, да върши праведни дела и в служенето си на своя Господар никого да не съдружава с Него!”[11]

            Също така Всевишния казва: „Кажи: “Нима на друг, а не на Аллах, ми повелявате да служа, о, невежи?”[12]

            Също така Всевишния казва: „На Аллах служи, предан Нему в религията! Единствено Аллах е достоен за чистата религия.“[13]

Тези свещени знамения и останалите като тях, а те са много, доказват, че делата се приемат единствено, когато са пречистени от съдружаване. На второ място, първата грижа на всички пратеници – мира и благослова на Аллах да е над тях – е била да поправят убежденията при хората. Именно заради това първото нещо, към което са призовавали народите си е било да обожествяват единствено Аллах и само на Него да служат, изоставяйки всяко нещо, което се обожествява и на което се служи, освен Него. Както казва Всевишния Аллах: „И при всяка общност изпратихме пратеник: “Служете на Аллах и странете от сатаните[14]!”“[15]

И всеки пратеник, още в началото, когато започвал да поучава народа си, е казвал: „…служете на Аллах! Нямате друг (истински) бог освен Него!“[16] Това е казано от Нух (Ной), Худ (Евер), Салих (Шела), Шуайб (Иотор) и всички останали пророци.

Пратеника Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/[17] е прекарал тринадесет години в Мекка, след като бил изпратен като пратеник, и през всички тях призовавал хората към единобожие, поправяйки убеждението и вярата им. Така е защото убеждението е нещото, върху което се построява религията. По същия начин във всяко едно време призоваващите следват стъпките на пратениците и пейгамберите, започвайки призива си с призив към единобожието и поправяне на погрешните вярвания с правилно убеждение. След това преминават към повеляването на останалите религиозни повели и постановления.

Втори раздел

Източниците на правилното убеждение и метода на праведните предци при изучаването му

Убеждението е ет- теукифиййе[18]- т.е., то не се потвърждава и признава, освен с аргумент от Узаконяващия в религията- Аллах. При него няма място за собствено виждане, размишления и човешки труд. Следователно, източниците за убеждението са ограничени в Корана и суннета. Така е защото никой не е по- знаещ за Аллах, за това, с което Той се назовава и описва, и за това, от което Той се пречиства и отрича за Себе Си, освен Него. И след това, няма човек, който да познава по- добре Аллах, от Пратеника Му Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/. Именно поради тази причина праведните предци са черпели информация за убежденията и вярата си само от Корана и суннета.

И така, това, за което има довод в Корана и суннета по отношение на Всевишния Аллах, те вярвали в него, били убедени в него и го прилагали на практика, а това, за което няма довод в Книгата на Аллах и суннета на Пратеника Му /саллеллаху алейхи уе селлем/, те не го приемали за Всевишния Аллах и го отхвърляли. Това е причината да няма разногласие по между им във вярата и убеждението. Тяхното убеждение било еднакво и те били една общност, защото Аллах лично се е заел да дари с единодушие, правилно убеждение  и еднакъв метод, всеки, който се придържа към Корана и суннета. Всевишният Аллах казва: „  И се привържете всички за въжето на Аллах, и не се разделяйте,“[19]

И Всевишният Аллах казва: „И щом ви се яви напътствие от Мен, ­ който следва Моето напътствие, той нито ще се заблуди, нито ще пострада.“[20]

Това е причината да бъдат именувани тези хора със „спасената група“. Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ свидетелства, че тази група ще е спасената (от наказание) на Съдния ден. Той съобщава, че неговата общност ще се раздели на седемдесет и три групи и всички ще са в огъня, освен една. Когато бил попитан коя е тя, той отговорил: „Тя е с тази, която е на това, на което съм аз и моите сподвижници в този ден.“[21]

Това, за което ни е известил  Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ вече се е случило в реалността. След като се появяват групи хора, които изграждат убежденията си върху друго, а не върху Корана и суннета, като например: Илм ел- Келям[22]  и логически правила наследени от древногръцки философи, тогава се появява отклонение от правилното убеждение и настъпва разделение в убеждението и вярата. Оттам се нарушава единодушието, настъпва разногласие  и се пропуква постройката на ислямската общност.

Трети раздел

Отклоняване от правилното убеждение и начините на предпазване от това

Отклоняването от правилното убеждение е пагубност и гибел, защото именно правилното убеждение е силната мотивация, която води до полезни дела. Човек без правилно убеждение е като плячка на илюзии и заблуди, които се трупат върху него. Те замъгляват доброто му зрение водещо го до щастлив живот и до такава степен му дотяга живота, че опитвайки се да се избави от дотегналото му положение е готов да сложи край на живота си, дори да е чрез самоубийство. Това се наблюдава при много хора загубили напътствието на правилната вяра. Общността, която не се ръководи от правилните вяра и убеждение е загубила всичко необходимо за щастлив живот. Тази общност може да има изключително голямо материално богатство, но то често да я води към сеене на развала по Земята и разруха, както се наблюдава при някои общности. Така е, защото това богатство има нужда от правилно и разумно разпределение, за да се възползва човека максимално от него. Това се постига чрез правилната вяра. Всевишния Аллах казва: „О, пратеници, яжте от благата и вършете праведни дела!”[23]

Също така Всевишния Аллах казва: „И отдадохме на Дауд предпочитание от Нас: “О, планини, и вие, птици, възславяйте заедно с него [Аллах]!” И размекнахме за него желязото. [И му рекохме]: “Направи широки ризници и ги оразмери! И вършете праведни дела! Зрящ съм Аз за вашите дела.” И на Сулейман ­ вятъра... Утринният му ход бе колкото месец [ход на другите], и вечерният ­ колкото месец. И разтопихме за него медта като извор. И джиновете [подчинихме] да работят пред него с позволението на неговия Господар. А който сред тях се отлъчеше от Нашата повеля, го карахме да вкуси от мъчението на Пламъците. Правеха за него те каквото пожелае ­ светилища и изваяния, и блюда, колкото басейни, и закрепени котли. О, роде на Дауд, служете [на Аллах] с признателност! Малцина от Моите раби са признателни.“[24]

            Силата на убеждението и вярата не трябва да се отделя от силата на материалното. А ако се отдели, тогава се залагат на нейно място погрешни убеждения и вярвания използващи материалното за разруха, сеене на развала и подтисничество, както се наблюдава на места където липсва правилното убеждение, но има голямо земно богатство.

За отклоняването от правилните вяра и убеждение си има причини, с които човек трябва да бъде запознат, от тях са:

1. Невежество по отношение на правилното убеждение- това се дължи на неизучаването и непреподаването на това убеждение или на незаинтересованост и грижа към него. Така чрез тези неща израстват поколения непознаващи това убеждение и нещата, които му противоречат и го анулират. Такова поколение приема истината за заблуда и заблудата за истина, както е казал Умер ибн Ел- Хаттаб /радийеллаху анху/[25]: „Когато в Исляма израснат поколения, които не познават невежеството, тогава връзките[26] на Исляма ще се развързват една по една.“
2. Сляпо следване на онова,  което са следвали  бащите и предците и придържането към него, дори то да е неправилно, и изоставяне на противоположното, дори то да е истина. Както казва Всевишния Аллах: „И когато им се каже: “Следвайте онова, което Аллах е низпослал!” ­ казват: “Не, ще следваме онова, с което заварихме предците си!” Ала нима и ако техните предци не са проумели нищо и не са били напътени?“[27]
3. Сляпо следване на становища и хорски изказвания по отношение на вярата, без да се търси довод за тях и без да се проверява истинността им- това е реалност при отклонили се течения като джехмиййе[28], муатезиле[29], ешаира[30], суфий[31]. Всички те следват водачите си (имамите си) живели преди тях в заблудата им и така се отклоняват от правилните убеждения.
4. Преувеличение към приближените раби до Аллах (еулия) и праведните хора поставяйки ги над реалното им място- това се случва, когато човек бива убеден и вярва, че те притежават качества, които са присъщи само за Аллах, например: Да им помогнат, да им допринесат полза, да отблъснат от тях сполетялата ги беда, да ги приемат за посредници между тях и Аллах при задоволяване на нуждите или отправяне на дуа[32]. И така, докато накрая не стигнат до обожествяването им, освен Аллах и служенето на тях, като колене на курбан при гробовете и тюрбетата им, вричане в тях, даване на обет заради тях, отправяне на дуа към тях, търсене на помощ от тях и търсене на посредничество чрез тях[33]. Това се случило с праведни хора от народа на Нух[34], когато хората казали: „И казваха: “Никога не изоставяйте своите божества, не изоставяйте нито Уад, нито Суаа, нито Ягус и Яук, и Неср!”“[35] Същото е положението на хората служещи на гробове, както е в много от държавите в ден днешен.
5. Небрежност към размишляването върху знаменията на Аллах в тази вселена и върху Кораничните знамения на Аллах- също така и размишляването върху драстичното увеличение на материалната цивилизация, което кара хората да превъзнасят себе си и да причисляват всички заслуги към техните умения, усилия и изобретателност. Точно така, както се е случило с Карун[36] отпреди: „Рече: “Всичко това ми бе дадено само заради моето знание.””[37] Или както човек казва: „“Аз заслужавам това…“[38], “Това ми бе дарено само заради моето знание.”[39]

И така, много хора не размишляват върху това кой всъщност е сътворил и дарил тези велики неща, кой всъщност дарява тези невероятни възможности, кой всъщност е сътворил човека и му е дарил изключителни възможности, сили и умения, за да изобретява, да измисля, да се възползва от нещата дадени от Великия Творец: „А Аллах е сътворил и вас, и онова, което правите.”[40]

  „Нима не погледнаха към владението на небесата и на земята, и към нещата, които Аллах е сътворил, и че може срокът им да е наближил? И в кое слово подир това ще повярват?“[41]

„Аллах е, Който сътвори небесата и земята, и изсипа вода от небето, и извади с нея от плодовете препитание за вас, и подчини за вас корабите да плават по морето според Неговата повеля, и подчини за вас реките, и подчини за вас слънцето и луната ­ усърдни [в движението си], и подчини за вас нощта и деня, и ви дава от всичко, за което Го молите. И ако пресмятате благодеянията на Аллах, не ще ги изчислите. Човек е голям угнетител, голям неблагодарник.“[42]

6. Липса на правилно възпитание и насочване в дома- Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „Всяко едно новородено дете се ражда на фитра[43], но родителите му го правят евреин, християнин или зороастриец.“[44] Родителите имат голяма роля при изграждането и насочването на детето.
7. Нежеланието на образователните органи и медиите да изпълнят своята мисия образовайки младите поколения в правата вяра и правилното убеждение- за съжаление повечето учебни програми не отделят нужното внимание за духовната част при децата, или дори изобщо не ги интересува. Същото е положението и при много от медиите - визуални или аудио медии, или дори списания, вестници и т.н. водят обществото до развала и отклонение от правилните вярвания. Или пък тези медии се придържат единствено към материалното и лукса, без да обръщат никакво внимание на морала, доброто поведение, правата- приета от Аллах вяра и правилните убеждения. Така част от медиите разпространяват най- различни течения и накрая израства поколение, което е далеч от вярата и убеждението, което Аллах приема.

Как да се предпазим и спасим от отклоняване от правилното убеждение и приетата от Аллах вяра:

1. Да се завърнем към Книгата на Превеликия и Всемогъщ Аллах и към суннета на Неговия Пратеник /саллеллаху алейхи уе селлем/, черпейки знания за убеждението и вярата от тях по същия начин както праведните предци са базирали убежденията си на тях. Доброто на тази общност се крие само в онова, в което е било добро за първите поколения вярващи. Но наред с това човек трябва да изучава сектите и отклонилите се течения, както и съмненията и заблудите им, за да е наясно и да се предпази от тях, отговаряйки на тях по подходящ начин. Така е защото, този който не познава злото, той лесно може да попадне в него.
2. Грижата да се изучава правилното убеждение и правата вяра във всички нива при подрастващото поколение- трябва да има достатъчно религиозни часове и сбирки, както и сериозни изпити, за да може да се заложи правилното убеждение при подрастващото поколение.
3. Да се четат и преподават книги на известни учени, доказани в  правилните си вярвания и убеждения- и да се страни от литература на секти и течения като суфии, хора подкрепящи нововъведения, джехмийе, муатезиле, ешаира, матуридиййе и др.. Изключение е случая, когато човек е вещ и ги чете с намерение да е запознат и да отговаря подобаващо на отклоненията и заблудите  им, предупреждавайки останалите хора за тях.
4. Наличието на праведни, благочестиви призоваващи хора, които да преподават правилното убеждение на останалите и да отговарят подходящо на сектите, теченията и заблудата.

Глава втора

Пояснение на думата „теухид“ и видовете му

Теухид- това е единството на Аллах в сътворяването, владението и разпореждането Му, искреността в служенето на Него и изоставянето на всяко нещо, което се обожава и обожествява освен Него, както и потвърждаването на всички съвършени имена и качества, които Той притежава, пречиствайки го от недостатъци и несъвършенство. Това определение обхваща всички три вида теухид[45], а те са:

1. Единство в господството[46]

В него се съдържат следните раздели:

Първи раздел: Пояснение какво означава „единство в господството, природната му заложеност у хората и признаването му от съдружаващите.

Втори раздел: Пояснение на значението на думата „Рабб“[47] в Корана и суннета, както и погрешните разбирания на заблудили се общности, с кратък отговор на тях.

Трети раздел: Пояснение, че цялата вселена и всичко в нея са подчинени и покорени на Аллах.

Четвърти раздел: Пояснение на метода, който следва Корана в потвърждаването на единството на Аллах по отношение на сътворението, даряването с препитание и останалите неща.

Пети раздел: Пояснение на пряката свързаност на единството в господството с единството в божествеността на Аллах.

Първи раздел

Пояснение какво означава „единство в господството“, природната му заложеност у хората и признаването му от съдружаващите

Теухид (единобожие)- общия му смисъл е единството на Всевишния Аллах в Господството Му, служенето с искреност само на Него, и потвърждаването на имената и качествата Му. Така теухида е три части:

Теухид ер- рубубиййе, теухид ел- улюхиййе и теухид ел- есма уе- с- сифат. Всеки от тези три вида носи с него собствено значение, което трябва да бъде пояснено, за да се определят разликите помежду им.

1. Теухид ер- рубубиййе (единство/единобожие в Господството на Аллах)- това означава човек да приеме Аллах за един, единствен в действията и делата Му. Или означава човека да бъде убеден, че:

• Аллах е единствения Творец на всички създания: „Аллах е Творецът на всяко нещо“[48]
• Аллах е Вседаряващия препитанието за всички твари, хора и останали творения: „И няма по земята твар, препитанието на която да не е от Аллах.“[49]
• Аллах е Владетеля на властта, Той управлява делата на целия свят, Той се разпорежда както пожелае, Той приема когото пожелае за Свой приближен и Той отдалечава от Себе си когото пожелае, Той въздига и Той унижава, Той за всяко нещо има сила, Той се разпорежда с деня и нощта, Той съживява и умъртвява: „Кажи: “О, Аллах, Владетелю на владението, Ти даряваш владението на когото пожелаеш и отнемаш владението от когото пожелаеш, и въздигаш когото пожелаеш, и унизяваш когото пожелаеш. Доброто е в Твоята Ръка. Ти за всяко нещо имаш сила. Ти въвеждаш нощта в деня и Ти въвеждаш деня в нощта, и изваждаш живото от мъртвото, и изваждаш мъртвото от живото, и безмерно даваш препитание комуто пожелаеш .”[50]

Пречистият Аллах отхвърля за Себе Си да има съдружник или помощник във властта така, както отхвърля да има съдружник в сътворяването и даряването на препитание. Всевишният Аллах казва: „Това е творението на Аллах. Покажете Ми какво са сътворили другите, а не Той!“[51]

И Всевишният Аллах казва: „Или кой може препитание да ви даде, ако Той задържи Своето препитание?“[52]

Аллах е оповестил единството Си в Господството Му, което е над всички създания, казвайки: „Хвала на Аллах ­ Господаря на световете,“[53]

Също така Всевишният Аллах казва: „Вашият Господар е Аллах, Който сътвори небесата и земята в шест дена, после се въздигна [безподобен] Той на Трона. Покрива Той с нощта деня, който я следва безспир. И слънцето, и луната, и звездите са покорни на Неговата повеля... Негови са творението и повелята. Благословен е Аллах, Господарят на световете!“[54]

Аллах е сътворил всички творения с природно заложено качество в тях да приемат Господството Му. Дори езичниците, които Му преписват съдружник в богослуженията си, признават, че Той е един- единствен в Господството Си. Всевишният Аллах казва: „Кажи: “Кой е Господарят на седемте небеса и Господарят на великия Трон?”Ще кажат [неверниците/съдружаващите]: “Аллах!” Кажи: “Не ще ли се побоите?” Кажи: “В чии ръце е владението на всичко, щом Той покровителства, а не е покровителстван, ако знаете?” Ще кажат: “На Аллах!” Кажи: “Как тогава сте омагьосвани?”[55]

По отношение на този вид единство/единобожие, няма нито една известна група от хората, която да го оспорва и отхвърля. Така е защото в сърцата е заложено от Аллах да признават този вид единобожие повече, отколкото да признават каквото и да е друго от нещата при тях. Както споменава Аллах, това го потвърждават пратениците: „Казваха техните пратеници: “Нима има съмнение спрямо Аллах ­ Твореца на небесата и на земята?“[56]

Най- известният с  отхвърлянето и оспорването господството на Аллах, човек от историята е фараона, но всъщност вътрешно той е бил убеден в това господство. Затова Муса (Моисеи) му рекъл: „Рече [Муса]: “Ти вече узна, че тези [знамения] ги низпосла като явни доводи не друг, а Господът на небесата и на земята.“[57]

Също така Аллах казва за него и народа му: „И ги отрекоха с гнет и надменност, въпреки че душите им се убедиха в тях.“[58]

В ден днешен също има хора, които отхвърлят господството на Аллах, това са комунистите. Те явно го отхвърлят с надменност, но всъщност дълбоко в себе си са убедени и знаят, че всяко нещо, което съществува на този свят трябва да има някой, който да го е създал, и всяко нещо, което е сътворено, то трябва да има творец, и всяка една следа трябва да говори за оставилия я. Всевишният Аллах казва: „Нима бяха сътворени от нищо, или те са творците? Или те сътвориха небесата и земята? Не, ала не се убеждават.“[59]

Размишлявай върху целия свят, горния и долния му слой (небесата и земята), със всичките му части, и ще намериш, че той свидетелства за Твореца, Владетеля и Създателя му. Отричането и отхвърлянето на Създателя му, използвайки разума и природата, е като отричането и оспорването за съществуването на този свят. Няма никаква разлика, понеже истинното знание свидетелства за съществуването на Един- Единствен творец. Комунизмът в ден днешен не може да се похвали с това, че отхвърля съществуването на Господаря- Аллах, защото това отричане е на базата на високомерие и надменност и противоречи на разума и здравото мислене.  Този, който е на това положение, е като ччове, който е блокирал разума си и зове хората да му се присмиват. 

Един поет е казал:

Как може на Бог да не се покоряват,

а невежите да Го отричат,

като във всяко нещо за Него знамение има, 

доказващо, че Той е Един- Единствен.

Втори раздел

Пояснение на значението на думата „Ер- Рабб“  в Корана и суннета, както и погрешните разбирания на заблудили се общности, с кратък отговор на тях

1. Пояснение на думата „Ер- Рабб“[60] в Корана и Суннета

Думата „Ер- Рабб“ е отглаголно съществително от раббе, йеруббу[61], което означава: Сътворява нещо от положение към положение, и накрая към положение на пълнота. Бива речено: „Раббеху“, „Раббаху“, „Раббебеху“. Думата „рабб“ (господ/господар) е отглаголно съществотглаго, отнасящо се за извършителя на действието. Не се казва безусловно „Ер- Рабб“ (Господарят), освен за Всевишния Аллах, Който се грижи за това, което е добро за творенията Си. Пример за това са Словата Му: „…Господарят на Световете“[62], “Вашият Господ и Господът на древните ви предци...”[63]

            И не се казва за друг „Господар“, освен за ограничено притежание, или както бива речено: „Господаря на дома“, „Господаря на коня“- т.е. „собственика“. Това се съдържа в словата на Всевишния Аллах, Който разказва за Юсуф (Йосиф) /алейхисселяям/[64]: „Спомени за мен пред своя господар.Но сатаната го накара да забрави за споменаването пред неговия господар.[65]!”“[66]; също така в словата на Всевишния: „“Върни се при своя господар…“[67]; също така словата на Всевишния: „…единият от вас ще дава на своя господар да пие вино,…“[68]

 Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал за загубената камила: „…докато я намери нейния господар.“

            От казаното до тук разбираме, че думата „Господар“ се отнася за Аллах, когато е с определителен член или е за (безусловно/неограничено) притежание. Бива речено: „Господарят“, „Господарят на световете“, „Господарят на хората“. А когато думата „Господар“ се използва за друг, освен за Аллах, тогава се използва само за ограничено притежание, например: „Господаря на дома“, „Господаря на къщата“, „Господаря на камилите“, (т.е. собственика).

            Значението на „Господарят на световете“ е: Творецът им, Владетелят им, Управляващият ги, Грижещият се за тях чрез благата Си, чрез изпращането на Пратеници, чрез низпославането написания, Този, Който ще им въздаде за делата им. Шейх ибн Ел- Каййим /рахимехуллах/[69] е казал: „Господството е пряко свързано с повелите и забраните към рабите, с въздаянието на вършещия добро за доброто му и вършещия зло за злото му.“[70]

Това е същността на Господството.

2. Разбирането на думата „Господ/Господар“ при възприятията на групи хора, изпаднали в заблуда:

Аллах е сътворил хората и ги е предразположил да спазват единобожието и да опознаят Твореца си, залагайки го като природно заложено качество в тях. Или както казва Всвишният Аллах: „И обърни своето лице към религията ­ правоверен, ­ към природата, според която Аллах е създал хората! Религията на Аллах е неизменна….“[71]

Също така Всевишният Аллах казва: „И когато твоят Господар извади от синовете на Адем, от гърба им, тяхното потомство, и ги накара да засвидетелстват за себе си: “Не съм ли Аз вашият Господар?”, казаха: “Да, свидетели сме.”[72]

Признаването на господството на Аллах и обръщането към Него е природно заложено качество у всеки човек, а езичеството и съдружаването е нещо,възникнало впоследствие. Пратеникът /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „„Всяко едно новородено дете се ражда на фитра[73] , но родителите му го правят евреин, християнин или зороастриец.“[74]  Ако човека и вродената от Аллах природа биват оставени, то той непременно ще се насочи към единобожието и призива на пратениците, призива, с който те са дошли, призива, с който са низпослани книгите, призива, към който ни насочват знаменията в тази вселена. Но погрешното възпитание и безбожната среда са двете неща, които променят посоката на новороденото, и така то в бъдеще започва да следва родителите си в заблудата и отклоненията.

Всевишният Аллах казва в хадис кудсий[75]: „Сътворих моите раби правоверни, но шейтаните ги отклоняват.“[76] Т.е.: Отклоняват ги към идолопоклонничество и ги карат да приемат други за богове, вместо Аллах. Така тези хора попадат в заблуда, илюзия, разногласие и разделение, всеки от тях приема измислен бог, на когото да служи, бог, който е различен от бога на другия. Това се получава,защото когато те изоставят истинския бог, тогава Аллах ги изпитва като ги насочва да приемат измислени богове. Всевишния Аллах казва: „Това е Аллах, вашият истински Господар. И какво друго има извън истината освен заблудата?“[77] А заблудата няма граница, нито край, тя става задължителна за всеки един, който се е отдръпнал от Истинския Си Господар. Всевишния Аллах казва: „Кое е по-добро ­ разни богове или Аллах, Единосъщия, Покоряващия? Вместо на Него, служите само на имена, които вие и предците ви сте именували. Аллах не е низпослал довод за това.“[78]

Съдружаването (езичеството) в Господството се проявява чрез приемането на друг за творец, освен Аллах, на когото му се придават несправедливо качества и дела, които са присъщи единствено за Аллах. Така част от езичниците си въобразяват, че нещата, които обожествяват,могат да се разпореждат с част от нещата в тази вселена. Така шейтанът си играе с тях чрез обожествяването от тяхна страна на измислените им богове, така както си играе с всеки един народ, според нивото на техния разум. Група хора ги зове към служенето на мъртви хора, зове ги да им правят портрети и да се кланят на тях, както се е случило с народа на Нух. Друга група ги зове да служат на небесните тела, въобразявайки си, че те  оказват влияние върху света (съдбата). Така те правят храмове и специални места за богослуженията си.

Тази група се разделя по отношение на служенето им на небесните тела, част от тях обожествяват слънцето, друга част луната, трета част обожествяват други небесни тела. И така стигат до положение, когато построяват храмове, в които се служи на определените небесни тела. Друга група хора обожествяват огъня, те се наричат меджус[79]. Пета част обожествяват крави, както е в Индия. Шеста част обожествяват меляйкетата, седма част обожествяват дървета и камъни, осма част обожествяват гробове и тюрбета. И всичко това се дължи на факта, че тези групи са си въобразили, че тези неща имат Господарски или Божествени качества.

Група хора от тях си мислят, че идолите им са образи на неведоми неща (сили). Ибн Ел- Каййим е казал: „В основата си поставянето на идола е базирано на олицетворяването на неведом [въображаем] бог. Така те правели идолът да изглежда с вида, облика и лицето му, за да бъде идолът негов заместител и нещо, което заема мястото му. В противен случай, всеизвестно е, че нито един разумен човек няма да издяла с ръцете си дърво или камък и след това да го приеме за бог, на когото да служи…“[80]

Също така, хората, служещи на гробове, в миналото и настоящето, си въобразяват, че мъртвите хора ще се застъпят за тях и ще посредничат при Аллах, за да им бъдат удовлетворени нуждите. Те заявяват:“Служим на тях само за да ни приближават още повече до Аллах.” ^[81]; „И служат не на Аллах, а на онова, което нито им вреди, нито им помага, и казват: “Тези са нашите застъпници пред Аллах.”[82]

Също така част от арабите и християните си въобразяват, че това, което обожествяват е дете на бог. Част от арабските езичници служат на меляйкетата, с убеждението, че те са дъщери на Аллах[83], а част от християните служат на месията Иса (Исус) /алейхисселям/ вярвайки, че той е божи син (син на Аллах).

3. В отговор на тези погрешни разбирания:

Аллах отговаря на вскички тези погрешни разбирания по следния начин:

• Отговаря на онези, които обожествяват идоли със Словата Си: „А нима не виждате какво са ал-Лат и ал-Узза, и също - третото [божество] Манат?“[84]

Значението на айетите е както казва Ел- Куртубий: „Виждате ли тези богове! Могат ли да помогнат или навредят, та да бъдат съдружници на Аллах?! Дали те са помогнали сами на себе си, когато Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ и сподвижниците му са ги разрушили и потрошили?“

Всевишният Аллах казва: „Прочети им вестта за Ибрахим! Когато рече на баща си и народа си: “На какво служите?”, рекоха: “Служим на идоли и ще продължим да им се кланяме.” Рече: “Чуват ли ви, когато ги зовете, или ви помагат, или вредят?”[85]

Хората, които обожествяват тези идоли са напълно съгласни, че те нито чуват призива, нито помагат и нито вредят, но им служат единствено защото са заварили така бащите си и ги следват сляпо в грешката им.

• Отговаря на онези, които обожествяват планети и звезди, слънцето и луната със Словата Си: „И слънцето, и луната, и звездите са покорни на Неговата повеля...“[86]. Също така със Словата Си: „И от Неговите знамения са нощта и денят, и слънцето, и луната. Не се покланяйте нито на слънцето, нито на луната, а се покланяйте на Аллах, Който ги сътвори, ако на Него служите!“[87]
• Отговаря на онези, които обожествяват меляйкетата и Месията Иса (Исус), заявявайки, че той е син божи, със Словата Си: „Аллах не се сдоби със син…“[88]; и със словата Си: „Как да има Той дете, щом няма съпруга…“[89]; и със Словата Си: „Нито е раждал, нито е роден, и няма равен Нему.”[90]

Трети раздел

Вселената и природно заложеното качество от Аллах в нея, че тя е покорна и смирена Нему.

Цялата Вселена, заедно с всичко в нея, от небе, земя, планети, звезди, твари, растения, зеленина, суша, вода, меляйкета, джинове и хора, тя и всичко в нея са покорни на Аллах и смирени пред Него, те се подчиняват напълно на Неговата природно заложена[91] повеля. Всевишният Аллах казва:  „…на Него се подчинява всичко на небесата и на земята, доброволно или по принуда,…“[92]; също така казва: „Негово е всичко и на небесата, и на земята. Всички се покоряват на Него.“[93]; също така казва: „На Аллах се покланя в суджуд всичко на небесата и всяка твар по земята, и меляйкетата (ангелите) ­ без да се големеят.“[94]; също така казва: „  Не виждаш ли ти, че на Аллах се покланя в седжде всичко на небесата и всичко на земята, и слънцето, и луната, и звездите, и планините, и дърветата, и животните, и мнозина от хората?“[95]; и казва: „На Аллах се покланя всичко на небесата и на земята, с послушание или по принуждение, и сенките им сутрин и привечер.“[96]

И така, всички тези творения и светове са напълно подчинени на Аллах, те са под Неговата власт, зависими са от Неговото желание и са покорни на повелята Му, нищо от тях не Му се противопоставя. Всяко нещо изпълнява възложеното му и носи със себе си ползи и резултати чрез съвършената му точност. Всяко нещо Го прославя, пречиствайки Го от недостатъци, неспособност и негативи. Всевишния Аллах казва: „Прославят Го седемте небеса и земята, и всичко по тях. И няма нищо, което да не прославя Неговата възхвала. Ала вие не разбирате прославата им.“[97]

Всички тези Негови творения, говорещи и неговорещи, живи и неживи, всички те са покорни на Неговата повеля и следват това, което Аллах е заложил у тях. Всички те възхваляват Аллах и Го пречистват от недостатъци и негативи. Винаги щом разумния човек размишлява върху тези творения, той достига до извода, че те са сътворени с истина и заради истината и разбира, че са покорни и не могат сами по себе си да се разпореждат както си пожелаят, излизайки от властта на техния творец. Всяко нещо във Вселената признава Твореца си –Аллах , защото това е заложено у него.

Шейх Ел- Ислям ибн Теймийе /рахимехуллах/ казва: „Те са покорни, подчинени, послушни, покланящи се (на Аллах) от няколко страни:

• Чрез знанието им, че имат нужда от Него .
• Чрез отдаването и покорството им спрямо това, което им се случва- това, което Той е предписал и отсъдил за тях, чрез желанието Си.
• Чрез отправянето на молитви от тяхна страна към Аллах при беда.

Вярващият се отдава на повелята на Аллах с покорство, не само при беди, но и при бедите извършва това, което му е повелено от търпение и други неща, покорявайки се на Аллах. Така този човек е мюсюлманин – отдаден - на Аллах чрез покорство, смирен пред Аллах чрез покорство.“[98]

Невярващият в Аллах се подчинява на това, което е приел за бог от тази Вселена, така той се покланя на творение от творенията на Аллах, демонстрирайки смирение и покорност пред него. Такъв човек извършва богослужения на всяко нещо, което приема за бог, според усмотрението му. Той извършва богослужения на тях, които трябва да са насочени единствено към Аллах, той реално възхвалява тези неща, които несправедливо е приел за богове, (така както се възхвалява само Аллах).

В тълкуване на следния айет: „Нима търсят друга религия освен тази на Аллах, след като на Него се подчинява всичко на небесата и на земята, доброволно или по принуда, и при Него ще бъдат върнати.“[99] Шейх Ел- Ислям ибн Теймие /рахимехуллах/  е казал: „Пречистият Аллах е споменал, че всички съществуващи творения Му се подчиняват, доброволно или по принуда. Така е, защото всички Негови творения Му са раби и изцяло Му са подчинени, независимо дали признават това или го отхвърлят. Всички те са под Неговото владение и разпореждане, така те са му подчинени, искат или не искат. Нито едно от създанията Му не може да избегне това, което Той желае, това което Той е отсъдил или предписал, няма способност и няма сила, освен от Него – Аллах -  Той е единственият [истински] Господар на всички светове, Той е техният владетел, Той се разпорежда с тях както пожелае, Той е Творецът на Всички тях, Той се грижи за всички тях, Той ги дарява с определен облик и образ. Всяко нещо освен Него е плод на Неговото желание, то е Негово творение, създадено по определен начин от Него, нуждаещо се от Него, подчинено единствено на Него, доброволно или не. Това е Той Пречистия, Единствения, Подчиняващия, Сътворяващия, Изкусния, Ваятеля.“[100]

Четвърти раздел 

Пояснение на методологията, която следва Корана в потвърждаването на единството на Аллах по отношение на сътворението, даряването с препитание и останалите неща

Методологията, която следва Корана в потвърждаването на съществуването на един творец и единството му е методология, която е напълно съвместима с природно заложените качества у всеки един. Тя е съвместима със здравия разум и чистата човешка природа. А как да не бъде, след като тази методология е методологията на истинските и правилни доводи, които напълно задоволяват здравия разум и предпазват човек от излишни спорове. Ето Ви няколко примера:

1. Добре известно е, че за всяко случващо се нещо нещо на този свят трябва да има някой, който да го е извършил или предизвикал. Това е напълно известно и се подразбира от самата природа ,заложена у нас, затова дори малките деца потвърждават това. И така, ако едно малко детенце бива ударено от някой, без да го види, то това дете веднага се обръща и пита: „Кой ме удари?“. Ако му бъде речено: „Никой не те е ударил.“, тогава неговия разум моментално ще отхвърли това погрешно твърдение, защото удара няма как да се е появил от само себе си, без да има човек, който да го е ударил. И ако му бъде речено: „Еди  кой си те удари.“, тогава то ще започне да плаче, докато не бъде наказан извършителя. Ето затова Всевишния Аллах казва: „Нима бяха сътворени от нищо, или те са творците?“[101]

Това е кратко пояснение, което Аллах споменава под формата на въпрос, целящ отказ и отхвърляне. Така Той ни  дава пример, че това са основни неща, които се знаят от всеки един, от природно заложените качетсва от Аллах у него, и никой не може да ги успори. Той казва: „Нима бяха сътворени от нищо,…“ т.е. без да има Творец, който ги е сътворил? Или пък самите те са сътворили себе си? И двете твърдения са погрешни и абсурдни. Така се потвърждава, че те имат Творец, който ги е сътворил, Той е Пречистия Аллах, няма друг Сътворяващ, освен Него. Всевишният Аллах казва:

 „Това е творението на Аллах. Покажете Ми какво са сътворили другите, а не Той!“[102]

„Кажи: “Виждате ли онези, които зовете вместо Аллах?“[103]

„Или отредиха на Аллах съдружници, които сътвориха творение като Неговото и се оприличи за тях творението?” Кажи: “Аллах е Творецът на всяко нещо. Той е Единствения, Всевластващия.”“[104]

„Онези, които зовете вместо Аллах, и муха не могат да сътворят, дори да се обединят за това.“[105]

„Онези, които [неверниците] ги зоват вместо Аллах, нищо не могат да сътворят, а и самите те са сътворени ­…“[106]

  „И нима Онзи, Който сътворява, е като онзи, който не може да сътворява? Не ще ли се поучите?“[107]

Наред с това непрестанно повтарящо се предизвикателство, нито един не се е изправил да каже, че е сътворил нещо. Никой не заявява такова нещо, камо ли да тръгне да го доказва. Така ни се изяснява, че Пречистия Аллах е единствения Творец, няма Той съдружник.

2. Съвършената подредба на целия свят и управлението му. Това е най- силния довод, че управляващият света е един- единствен бог, който е неповторимиНт Господар, нямащ съдружник или някой, който да Му оспорва. 

Всевишният Аллах казва: „Аллах не се сдоби със син и няма друг бог заедно с Него. Иначе всеки бог щеше да отнесе онова, което е сътворил, и едни от тях щяха да надделеят над други.“[108]

Истинският Бог непременно трябва да бъде единствен творец и разпореждащ се. Ако има друг истински бог, който да му бъде съдружник , пречист е Аллах от това , то непременно трябва другият бог също да има възможността да сътворява и да се разпорежда. В такъв случай другият бог няма да бъде удовлетворен да споделя властта си с Него, ако може ще надделее над съдружника си и ще си подсигури цялата власт, лишавайки го от нея. И ако не може да се сдобие с цялата власт, то непременно ще се задоволи с ограничената си власт, която притежава към дадения момент от сътворяване и разпореждане, така както владетелите на земята си разделят властта. По този начин ще се достигне до разделение, а изхода от това е едно от трите неща:

• Или единият от тях ще надделее и ще отнеме изцяло властта от другия;
• Или всеки един от тях ще запази суверенитет над властта си и способността да сътворява и ще стане „разделяй и владей“;
• Или ще бъдат под властта на един владетел, който ще има единствената безмерна власт и ще се разпорежда с тях, така той ще бъде истинският им Бог, Творецът а те ще бъдат Негови раби.

Нека погледнем реално, никога светът не е бил разделян и няма пропуски в него. Това само по себе си безспорно ни доказва, че управляващият света е един- единствен, няма съдружник, доказва, че властващият е един и няма Той съдружник.

3. Подчиняването на създанията, за да изпълняват функциите си и да вършат нещата, заради които са сътворени. 

Няма нито едно творение, което да се е противопоставило и да е отказало да изпълнява предназначението си в тази Вселена. Това се доказва с думите на Муса (Моисей) /алейхисселяям/, когато фараона го попитал:  „А кой е вашият Господ, о, Муса?”, тогава Муса отговорил с кратък, проницателен и достатъчен отговор, заявявайки: “Нашият Господ е Онзи, Който дава на всяко нещо облика му, после го напътва.”[109]

Т.е.: Нашия Господ е този, който е сътворил всички създания, който е дал на всяко нещо облика му и след това е насочил всяко създание към целта, заради която е създадено. Това насочване означава напътствие чрез пояснение и внушение, то се наблюдава при всички създания, без изключение. Сам виждаш, че всяко едно създание се стреми към ползите, заради които е сътворено, стараейки се да се предпази от нещата, които му вредят. Аллах е дал дори на животните усет, чрез който се стремят към това, което им е от полза и се предпазват от това, което им вреди. Така те изпълняват целта, заради която са сътворени в този живот. Това се съдържа в словата на Всевишния Аллах: „Който сътвори със съвършенство всяко нещо…“[110]

И така, нима Този, Който е сътворил всички творения и ги е дарил със съвършенство – Този, Който е съвършен и не може ума на нито един човек да си го представи  и е насочил всяко творение  към това, което е добро за него, и му е внушил неговата цел на сътворяване, не е единственият истински Господ- Бог? Отричането на този Бог всъщност е отричане на най- Великото нещо, което съществува!! О, да, това е надменност, горделивост, явна лъжа! Аллах е дал на този свят на Своите творения всяко нещо, от което имат нужда, след това ги е насочил и напътил към пътя, който е в тяхна полза. Без съмнение Той е дал на всеки вид от тях подходящ облик и външен вид. Дал е на всеки един вид от мъжки или женски пол облика, който е подходящ за него, за да се допълва с противоположния пол, дарил го е с характерните му черти и нужното за да се допълва с останалите творения от този вид. Дарил го е с крайници, които да бъдат подходящи според природата му на сътворение, за да може това творение да бъде в полза на себе си. Това са напълно достатъчни доводи да проумее всеки един човек, че Превеликия и Всевишен Аллах е Господаря на всяко нещо, и, че само Той заслужава да бъде обожествяван, че само на Него трябва да се служи и на никой друг.

Всяко нещо носи със себе си знамение,

                                                         което доказва, че Той е Един- Единствен.

От нещата, в които няма никакво съмнение е това, че целта от потвърждаването на единството в Господството на Аллах – Пречист е Той  , е да се докаже, че е наш дълг да обожествяваме единствено Него и само на Него да служим, без да приемаме каквото и да е друго за наш бог- господ, освен Него. Това се нарича „Теухид ел- улюхиййе“, което означава: „единство в божествеността [на Аллах]“. Ако един човек признае и спазва „единството в господството на Аллах“, но не признава или не спазва по правилния начин „единството в божествеността на Аллах“, този човек не е мюсюлманин [отдаден на Аллах], нито е човек спазващ предписаното от Аллах единобожие. Този вид единство е нещото, за което ще говорим в следващия раздел, с позволението на Всевишния Аллах.

Пети раздел:

Пояснение на пряката свързаност на единството в господството с единството в божествеността на Аллах.

Това означава, че който е потвърдил единството на Аллах в господството Му, признал е, че няма друг Творец, Даряващ Препитание и управляващ Вселената освен Аллах ,Превелик и Всемогъщ е Той, той веднага след това е задължен да потвърди и признае, че само Аллах заслужава да бъде обожествяван и само на Него трябва да се служи, като се насочат всички видове богослужения  (ибадети) единствено към Него – Пречист е Той. Това е „единството на Аллах в божествеността“. Всъщност божествеността означава да се служи само на Него, защото думата Бог [на арабски Ел- Илях] означава този, на когото се служи чрез богослужения [на арабски: ел- меабуд]. Затова, дуа [молба, призив] се отправя само към Аллах, помощ се търси само от Аллах, човек се уповава само в Аллах, курбан се коли само заради Аллах, обет се дава само в името на Аллах, и като цяло всеки ибадет [111] се извършва само заради Аллах и в името на Аллах. Единството в господството на Аллах е неоспорим довод за единството Му в Неговата божественост. Това е причината, когато Аллах – Пречист е Той – опровергава погрешните твърдения на хората, отричащи единството на Аллах в божествеността му, Той често да споменава като довод това, което те приемат и потвърждават от единство в Неговото Господство. Един пример за това са словата Му – Всевишен е Той: „О, хора, служете на своя Господар, който е сътворил вас и онези преди вас, за да се предпазите от Онзи, Който стори за вас от земята постеля и от небето ­ свод, и изсипва вода от небето, и чрез нея вади плодовете ­ препитание за вас! И като знаете това, не сторвайте подобия на Аллах!“[112]

По този начин Аллах им заповядва да спазват единобожието, касаещо Неговата божественост, което се изразява в това да служат единствено Нему и да не приемат друг или друго за бог, освен Него. Така Той им повелява да спазват и потвърждават господството му, което се изразява в сътворяването на всички хора, сътворяването на земята и небето и всичко в тях, подчиняването на вятъра, спускането на дъжда, карането на растенията да поникват и даряването на плодове, които са препитание за рабите. След всичко това става ясно, че не подобава на хората да съдружават с Аллах други, които те много добре знаят, че не владеят нищо от споменатите неща от каквито и да е други неща. Природно заложения начин от Аллах у човека за потвърждаване на единството на Аллах в божествеността Му е: Доказването му чрез единството на Аллах в Господството му. Така е, защото човек е пряко свързан с този, който го е сътворил и от който произлизат ползата и вредата, и чак след това търси позволени средства и начини да се доближи до първоизточника на тези неща – Пречист е Той -, извършвайки това, което Го удовлетворява, засилвайки непрестанно връзката си с Него. Единството на Аллах в Господството Му е врата към Неговото единство в Божествеността Му. Именно поради тази причина той оспорва с доводи съдружаващите езичници по този начин, и повелява и на Своя Пратеник да  спори с тях по същия начин. Всевишния Аллах казва: „Кажи: “Чия е земята и тези по нея, ако знаете?” Ще кажат: “На Аллах!” Кажи: “Не ще ли се поучите?” Кажи: “Кой е Господът на седемте небеса и Господът на великия Трон?”Ще кажат: “Аллах!” Кажи: “Не ще ли се побоите?”Кажи: “В чии ръце е владението на всичко, щом Той покровителства, а не е покровителстван, ако знаете?”Ще кажат: “На Аллах!” Кажи: “Как тогава сте омагьосвани?”“[113]

Също така Всевишния Аллах казва: „Това е Аллах, вашият Господар! Няма друг [истински] бог освен Него ­ Твореца на всяко нещо. На Него служете!“[114]

Аллах се аргументира чрез Господството Си за това, че само Той заслужава да бъде обожествяван и единствено на Него трябва да се служи. Единството на Аллах в божествеността Му е нещото, заради което е сътворил творенията, Той казва: „Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат.“[115]

Значението на думата служат [يعبدون -  - йеабудун] е: „единствено на Мен да служат и само Мен да обожествяват. Човек не е спазил единобожието само с потвърждаването на единството на Аллах в Господството му, докато не признае и единството Му в Неговата Божественост, и не го приложи. В противен случай, езичниците [по времето на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/] са признавали Господството на Аллах, но това не ги е направило мюсюлмани и не са били в кръга на Исляма. Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ не ги приемал за вярващи, въпреки, че са заявявали, че Аллах е Твореца, Даряващия препитанието, Съживяващия, Даващия Живота, Умъртвяващия. Или както Всевишния Аллах казва за тях: „И ако ги попиташ кой ги е сътворил, ще кажат: “Аллах!” Как тогава биват подлъгвани?“[116]

„И ако ги попиташ кой е сътворил небесата и земята, ще рекат: “Сътворил ги е Всемогъщия, Всезнаещия,“[117]

  „Кажи: “Кой ви дава препитание от небето и от земята? Или кой владее слуха и зрението? И кой изважда живото от мъртвото, и изважда мъртвото от живото? И кой управлява делото?” Ще рекат: “Аллах!” Кажи: “А нима не се боите?”[118]

Този пример се повтаря много в Корана. Заключението, е, че този, който си въобрази, че признаването на съществуването на Аллах и потвърждаването, че Той е Сътворяващия и Управляващия Вселената е достатъчно, то той не познава същността на единобожието, с което са изпратени, и към което за призовавали Пратениците. Така той прилича на човек, който се е насочил към крайната цел, без да извършва нужното, за да достигне до нея, или прилича на човек застанал до табела, сочеща му правилната посока, но изобщо не обръща внимание на упътванията и показанията ѝ.

Една от характерните черти на божествеността е абсолютното съвършенство във всяко отношение, съвършенство, в което няма какъвто и да било недостатък. Следователно, непременно всичкия ибадет [т.е. всичкото служене и обожествяване] трябва да бъде само за Аллах като: възвеличаване, възхваляване, смирение, страх, дуа, надежда, покаяние, упование, търсене на помощ, покорство и безпрецедентно подчинение с уникална обич. Всичко това, както според разума, така и според шериатските закони на Аллах, та дори според природно заложеното качество у човек, трябва да бъде само за Аллах. Умът, разумът, природно заложеното качество у човек на единобожие и законите на Аллах категорично отхвърлят нещо от тези неща да бъде насочено към друг, а не към Аллах.

2. Единство в божествеността (Теухид Ел- Улюхиййе)

Съдържа следните раздели:

Първи раздел: Какво означава „единство в божествеността“, и това, че то е основно нещо, към което са призовавали пратениците.

Втори раздел: Двете засвидетелствания- значението им, основите им, условията им, това, което се изисква от тях и нещата, които ги анулират.

Трети раздел: Узаконяването: Халал и харам[119]- това е право само на Аллах.

Четвърти раздел: Богослуженията [ибадет]- значение, видове и всеобхватност.

Пети раздел: Пояснение на някои погрешни разбирания на думата ибадет (с това се има предвид придаване на непълното ѝ значение или прекаляването в него).

Шести раздел: Пояснение на правилните стълбове на ибадета- страх, обич, смирение, надежда.

Седми раздел: Условията за приемане на ибадета и делата- те са: Искреност и следване примера на Пратеника Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/.

Осми раздел: Пояснение на степените на вярата, а те са: ислям, иман, ихсан. Определението им и това, което носят със себе си от всеобщо или конкретизиращо значение.

Първи раздел

Какво означава „единство в божествеността“, и това, че то е основно нещо, към което са призовавали пратениците

Единство в божествеността [теухид ел- улюхиййе]- божественост [ел- улюхиййе] означава служене [ибадет]:

Или иначе казано: Единство в божествеността означава: да се приема само Всевишния Аллах за Бог, като само на Него се служи, извършвайки всички дела заради него, следвайки узаконеното приближаване до Аллах в Исляма. Например: Дуа, даване на обет, колене, надежда , страх, упование, желание, боязън, покаяние. Именно този вид единство е основното нещо, към което са призовавали всички пратеници, от първия до последния. Всевишният Аллах казва: „И при всяка общност изпратихме пратеник: “Служете на Аллах и странете от сатаните [ет- тагут[120]]!”. Също така – Всевишен е Той – казва: „И на всеки пратеник, когото Ние пратихме преди теб, дадохме откровението: “Няма друг бог освен Мен! Служете [единствено] на Мен!”“[121]

Всеки един изпратен пратеник е започвал призива си с единството в божествеността, както са направили Нух (Нои), Худ, Салих, и Шуайб: „“О, народе мой, служете на Аллах! Нямате друг бог освен Него!“[122]; „И [изпратихме] Ибрахим, който рече на своя народ: “Служете на Аллах и бойте се от Него!“[123]

А на Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/ е низпослал: „Кажи: “Повелено ми бе да служа на Аллах, предан Нему във вярата.“[124]

Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „Повелено ми е да се боря с хората, докато не засвидетелстват, че няма друг [истински] бог, [достоен да се обожава с искреност], освен Аллах, и, че Мухаммед е Пратеника на Аллах.“[125]

Първото задължение на пълнолетния и разумен човек, на който вече се записва грях,е да засвидетелства, че няма друг [истински] бог, [заслужаващ да се обожествява с искреност], освен Аллах, и да приложи това засвидетелстване в живота си. Всевишния Аллах казва: „И знай [о, Мухаммад], че няма друг Бог освен Аллах! И моли опрощение за своя грях…“[126]

            Първото нещо, което се повелява на този, който желае да приеме Исляма е да изрече двете засвидетелствания[127]. От тук се стига до извода, че „единството в божествеността“  е главната цел от призива на Пратениците. Този вид единство се именува така, защото божествеността е присъща само за Аллах и е от Неговите качества, както ни доказва самото Му име „Аллах“. Аллах означава: „Притежателя на божествеността- този, на когото се служи, този който единствено се приема за Бог.“

            Този вид единство бива наричан също: „единство в служенето (теухид ел- ибаде)“, защото служенето е от качествата на рабите, който са задължени от Аллах да служат искрени Нему в религията. Те имат силна и непрестанна нужда от Господаря си. Шейх Ел- Ислям ибн Теймийе /Аллах да се смили над него/е казал: „Знай, че раба има силна нужда да служи на Аллах и да не съдружава нищо с Него, защото Той няма подобен или равен на Себе си. Тази нужда от една страна наподобява на нуждата на тялото от храна и вода, въпреки, че между двете сравнения има огромна разлика. Така е, защото същността на раба се състои от сърце и душа, а те двете не са правдиви без техния истински Бог, освен когото няма друг бог. Те се успокояват истински само при споменаването Му, затова дори да има моменти на сладост в живота и щастие, когато човек е далеч от своя Бог, те не са постоянни и отшумяват, или преминават от един вид, към друг. Истинския Бог, всеки един човек има нужда от Него непрестанно, по всяко време, във всяко едно положение, където и да се намира Той е с него.“

            Както споменахме, този вид единство е основното нещо, към което са призовавали пратениците, защото именно той е фундамента, върху който се изграждат и крепят останалите дела. И така, ако този вид единство не е спазено, тогава пропадат всички други добри дела. Това е така, защото след като човек не спазва този вид единство, тогава той непременно е попаднал в съдружаване, а за него Аллах казва: „Аллах не прощава да се съдружава с Него, но освен това прощава на когото пожелае.“[128]; и казва – Всевишен е Той -: „И ако бяха Го съдружили, щеше да се провали онова, което вършеха.“[129]; и казва – Всевишен е Той -: “Ако съдружиш с Аллах, твоето дело пропада и ще бъдеш от губещите.“[130]

            И както споменахме, този вид единство е първото задължение на раба към Аллах (Бог), както казва Всевишния Аллах: „И служете единствено на Аллах, и нищо не съдружавайте с Него!“[131]; и казва – Всевишен е Той -: „И заповяда твоят Господ да не служите другиму освен Нему,…“[132]; и казва – Всевишен е Той -: „Кажи: “Елате аз да прочета какво ви възбранява вашият Господ! Нищо с Него да не съдружавате! И се отнасяйте с добро към двамата родители!...“[133], до края на 153- то знамение[134].

Втори раздел

Двете засвидетелствания- значението им, основите им, условията им, това, което се изисква от тях, нещата, които ги анулират и грешки, които се допускат по отношение на тях.

Първо: Значението на двете засвидетелствания:

1. Значението на засвидетелстването, че няма друг [истински] бог, [достоен да се обожествява с право], освен Аллах[135] е: Непоколебимото убеждение, че само и единствено Аллах заслужава да Му се служи и никой друг, придържането към това убеждение и извършването на нужните дела и действия. „Няма друг [истински] бог, [достоен да се обожествява с право],“- отричането на това да съществува друг истински бог освен Аллах, който да заслужава да бъде обожествяван и да му се служи. „…освен Аллах“- потвърждаване, че единствено Аллах е достоен да бъде обожествяван и да му се служи чрез ибадет (богослужения). Или иначе казано: Цялостното значение на тази фраза е: „Няма друго истинско божество, което да бъде обожествявано с право, освен Аллах. Думата „няма“ тук в арабския език носи със себе си скрито значение, изразяващо се в: [истински, имащ правото да се обожествява]. Защото, ако кажем, че няма друг бог освен Аллах, ние заявяваме нещо, което противоречи на реалността! Колко много са измислените богове, които биват обожествявани без право, вместо Аллах! Има друга група хора, които заявяват, че Аллах е навсякъде, във всяко нещо,част от тях казват, че служенето на тези измислени богове всъщност е служене на Аллах, което е от най- големите заблуди. Тази отклонила се група следва течението наречено:  „суфистката метафизика“[136]

Тази фраза „ля иляхе илляллах“ се тълкува по най- различни погрешни начини, от тях са:

• Няма друг бог, освен Аллах- това е погрешно, защото по този начин индиректно се заявява, че всяко нещо, което бива обожествявано, с право или без, то е Аллах. Или както пояснихме няколко реда по- рано.
• Няма Творец, освен Аллах- това е част от значението на тази фраза, но не това се цели с нея, защото така се потвърждава само единството в Господството, а то не е достатъчно, за да бъде човека вярващ, всъщност то е единобожието на езичниците, което не се приема от тях.
• Няма право да се разпорежда и да властва никой друг, освен Аллах- това също е част от значението ѝ, но не това се цели, защото то само по себе си не е достатъчно. Така е, защото дори човек да приеме, че само Аллах е властващият, управляващият всичко, но наред с това да отклони част от дуата си или служенето си към друг, а не към Аллах, тогава той не се счита за човек спазващ единобожието. 

Всички тези пояснения са погрешни или недостатъчни, но ние ги споменаваме, защото ги има в част от книгите, които се разпространяват.

Правилното тълкувание на тази фраза „ля иляхе илляллах“ при праведните предци и учените е да се каже: „Няма друг [истински] бог, [достоен да се обожествява с право], освен Аллах.“

2.  Значението на засвидетелстването, че Мухаммед е пратеник на Аллах[137] е:

Скритото[138] и явното[139] признаване, че Мухаммед е раб на Аллах и Негов пратеник, изпратен към всички хора. Това означава да се прилага и спазва това, което е в съответствие с повелите му, като така човек му се покорява. Означава също да вярва, в това, което той съобщава и да страни от това, което той възбранява. Означава също да се служи на Аллах по начина, по който той Му е служил.

Второ: Основите на двете засвидетелствания:

Ля иляхе илляллах има две основи, те са отричане [ен- нефий] и потвърждаване [ел- исбат]

• Ля иляхе илляллах [„Няма друг [истински] бог, [достоен да се обожава с право], освен Аллах.“] има две основи:

Първа: Отричане: „Ля иляхе- [„Няма друг [истински] бог, [достоен да се обожава с право],…“ Това отхвърля и опропастява всякакъв вид съдружаване, независимо от кой вид е, и задължава човека да не вярва в нищо от нещата, на които се служи, и които се обожествяват вместо Аллах.

Втора: Потвърждение: „илляллах“ – „…,освен Аллах.“ Това потвърждава, че няма право нищо друго да бъде обожествявано и да му се служи, освен Аллах. Т.е. само на Аллах трябва да се служи. Също така задължава човека да извършва нужните дела, за да му бъде призната вярата. 

Значението на тези две основи се среща в много от знаменията в Корана. Като например в словата на Всевишния Аллах: „Който отхвърли сатаните [ет- тагут] и повярва в Аллах, той се обвързва с най-здравата връзка, която не се къса.“[140]

Словата на Аллах: „Който отхвърли ет- тагут“ са първата основа: „Ля иляхе…“, а словата Му: „… и повярва в Аллах,…“ са втората основа: „…илляллах“.

Значението им се среща и в словата на Аллах, в които споменава за Ибрахим [Авраам] /алейхисселяям/: „  Ибрахим рече на своя баща и на своя народ: “Аз отхвърлям това, на което служите, а [служа] само на Онзи, Който ме е създал….“[141]

Словата на Аллах: „Аз отхвърлям…“ са отричането, което всъщност е първата основа, а словата Му: „…, а [служа] само на Онзи, Който ме е създал….“ са потвърждението, т.е. втората основа.

Що се отнася до засвидетелстването мухаммедер- р- радулюллах, то също има две основи, те са нашите думи: „абдуху уе расулюх“- „Негов раб и пратеник“

Тези две основи възпрепятстват прекаляване, нехайство и неумереност спрямо него /саллеллаху алейхи уе селлем/ и неговото право. Раб и пратеник- той е най- съвършеният от творенията в тези две знаменити качества. Значението на раб е: „Под Негово владение, служещ на Него“, или иначе казано: Той е човек, сътворен по начина, по който са сътворени останалите хора и на него се случва, това което се случва и на останалите хора. Или както казва Всевишния Аллах: „Кажи: “Аз съм само човек като вас…“[142]Пратеникът /саллеллаху алейхи уе селлем/ е изпълнил изцяло служенето на Аллах, по най- хубавия начин, и Аллах го възхвалява, казвайки: „Нима Аллах не е достатъчен за Своя раб?“[143]; „Слава на Аллах, Който низпосла на Своя раб Книгата…“[144]; „Пречист е Онзи, Който пренесе Своя раб нощем от Свещената джамия….“[145]

А “Пратеник на Аллах” означава: Изпратен от Аллах към всички хора, за да ги призовава към Аллах, като благовестител и предопредител. 

И така това засвидетелстване с тези две качества възпрепятства преувеличаване или пренебрегване в правото на Пратеника Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/. Много от хората, които претендират, че са от неговата общност преувеличават и го превъзнасят, прекалявайки към неговото право, до такава степен, че започват да го обожествяват и да му служат, така както се служи само на Аллах. По този начин една част започват да се молят на него да им помогне в нуждите им, да им премахне нещастията и страданията.  Друга част оспорват пратеничеството му и се отнасят небрежно към следването му и приемането му като техен образец. Те наблягат на собствени виждания и размишления, приемат становища, които са в разрез с това, с което е изпратен от Аллах и прибягват до произволни тълкувания на преданията, отсъжданията и суннета[146]му.

Трето: Условията на двете засвидетелствания:

А) Условията на ля иляхе илляллах:

Засвидетелстването, че няма друг [истински] бог, [достоен да се обожествява с право], освен Аллах е пряко свързано със седем условия. То няма да бъде в полза на изреклия го, докато не изпълни всички тях. Те накратко са:

1. Знанието, което отменя невежеството.
2. Убеждението, което отменя съмнението.
3. Приемствеността, която отменя отхвърлянето.
4. Подчинението, което отмени изоставянето.
5. Искреността[147], която отменя съдружаването.
6. Чистосърдечността[148], която е противоположна на лъжата.
7. Обичта, която е противоположна на антонима си, а именно омразата.

Що се отнася до по- подробното им разглеждане, то е следното:

Първото условие:

Знание: Т.е. знанието за значението, което съдържат тези думи и това, което носи със себе си от отричане и потвърждение. Това знание е противоположното на невежеството. Всевишният Аллах казва: „…освен онези, които потвърждават истината и я знаят.“[149]

„Потвърждават“ - т.е. засвидетелстват с „ля иляхе илляллах“. „И я знаят“- т.е. със сърцата си и са убедени в това, което изричат с езика си. Ако един човек изрече тези думи, без да знае значението им, тогава те няма да му бъдат от никаква полза, защото той не е убеден в значението им.

Второто условие:

Убеждение: Т.е. този, който ги изрича да бъде напълно убеден в това, което означават. Ако се съмнява в това, което означават и доказват, тогава те няма да му бъдат от никаква полза. Всевишния Аллах казва: „Вярващи са именно онези, които вярват в Аллах и в Неговия Пратеник, после не се усъмняват…“[150]

Ако един човек се съмнява, то той е лицемер. Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „Който срещнеш зад тази стена да засвидетелства ля иляхе илляллах с убедено сърце, благовести го с Дженнета.“ От тук се разбира, че който не е с убедено сърце, той няма право да влезе в Дженнета.

Третото условие:

Приемственост: Т.е. да се спазва това, което ни задължават тези думи от служенето единствено на Аллах и страненето от всяко нещо, което се обожествява освен Него. Този човек, който изрече тези думи, без да ги приеме и да се придържа към тях, е като тези, за които Аллах казва следното: „„Когато им се рече: “Няма друг [истински] бог, [достоен за обожествяване с право,] освен Аллах!”, те се възгордяваха.  И казваха: “Нима ще изоставим боговете си заради един луд поет?”“[151]

Такова е положението на тези хора, които служат на гробища и умрели, в ден днешен. Те казват „Ля иляхе илляллах“, но не изоставят погрешните служения и насочването на част от ибадета си към мъртвите. Така те не са приели значението на  „Ля иляхе илляллах“.

Четвъртото условие:

Подчинение- Т.е. на това, което носят със себе си от значение. Всевишният Аллах казва: „А който се отдава на Аллах и благодетелства, той се е хванал за най-здравата връзка.“[152]

„Най- здравата връзка“- това са думите „ля иляхе илляллах“. А значението на „се отдава на Аллах“ е: „Искрено се подчинява на Аллах.

Петото условие:

Чистосърдечност- т.е. да изрече тези думи с чисто и правдиво сърце, вярвайки истински с него. А ако ги изрече с езика си, без да ги е потвърдил с чисто сърце, тогава е лицемер, лъжец. Всевишния Аллах казва: „А някои от хората казват: “Повярвахме в Аллах и в Сетния ден.” Ала те не са вярващи.  Стараят се да измамят Аллах и онези, които повярваха, ала мамят само себе си, без да усетят. Носят в сърцата си болест и им надбави Аллах болест. За тях има болезнено мъчение, защото са лъгали.“[153]

Шестото условие:

Искреност- т.е. делата да се пречистят от всякакъв вид съдружаване. Човек да не цели с изричането на тези думи облага от земните облаги, нито показност или слава. В достоверен хадис, който се предава от Утбан, се казва: „Аллах е възбранил на огъня, този който каже „ля иляхе илляллах“, желаейки с това лика на Аллах.“[154]

Седмото условие:

Обич към тези думи- т.е. да се обича значението им и да се обичат хората, които ги спазват и прилагат. Всевишния Аллах казва: „  А някои от хората приемат за богове други вместо Аллах, обичат ги, както Аллах трябва да се обича. А които вярват, най-силно обичат Аллах.“[155]

Хората,прилагащи и спазващи ля иляхе илляллах, обичат искрено Аллах, а съдружаващите [езичниците] обичат Аллах, но наред с това обичат и други неща, така както трябва да се обича само Аллах. А това е в разрез „ля иляхе илляллах“ и го разрушава.

Б) Условията на засвидетелстването „Мухаммеду- р- расулюллах“

1. 1. Признаване на пратеничеството му и убеждението в това свидетелство, явно и скрито 
   2. Изричането на тези думи и признаването им явно с език.
   3. Следването на неговия пример. Това означава  човек да извършва това, което Аллах е  повелил като истина и да изоставя това, което е възбранил като заблуда и ненужно.
   4. Да му се вярва в това, което съобщава от неведомото, за минало и настояще време.
   5. Да се обича Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ повече отколкото човек обича себе си, родителите си, семейството си, децата си, богатството си и всички хора.
   6. Да се поставят думите му пред думите на който и да било друг от хората, като се прилага това, което е в тях.

Четвърто: Нещата, които произлизат от двете засвидетелствания:

А) Нещото, което произлиза от ля иляхе илляллах е: да се изоставят всички неща, които биват обожествявани освен Аллах - това е отричането съдържащо се в „ля иляхе“ - , и да се служи единствено на Аллах, Който няма съдружник – това е потвърждението, съдържащо се в „илляллах“. Много хора произнасят тези думи, но след това се противопоставят на смисъла им и произлизащите неща от тях, като несправедливо придават божественост на други неща, освен Аллах, неща които не са нищо повече от творения на Аллах, като мъртви хора, тюрбета, издялани дървета и камъни и всяко нещо, което се обожествява по някакъв начин, освен Аллах.

Такива хора са убедени дълбоко в себе си, че единобожието е нововъведение. Така те свирепо оспорват призоваващите ги към него и отхвърлят наставленията им, порицавайки всеки един, които се е отдал искрено само на Аллах.

Б) Нещото, което произлиза от Мухаммеде- р- расулюллах е: човек да се покорява на Пратеника Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/ и да вярва в него, като изоставя това, което той е възбранил и изършва само това, което е в съответствие с неговата практика и суннета му. Така този човек е длъжен да изостави нововъведенията и причислените неща към религията, като постави на първо място думите на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ и изостави хорските изказвания.

Пето: Нещата, които анулират двете засвидетелствания:

Това всъщност са нещата, които анулират Исляма, защото двете засвидетелствания са нещото, чрез което човек приема Исляма и става мюсюлманин, когато ги изрече. Изричането на двете свидетелства е признаване на значението им и придържането към това, което те изискват като спазване на постановленията в Исляма, а когато един човек изостави това придържане, той нарушава обета, който е дал при изричането на двете засвидетелствания. Нещата, който анулират Исляма са много, затова учените по фикх поставят отделна глава за тях, наричайки я „глава вероотстъпничество“. Най- важните са десет от тях:

1. Съдружаване в служенето на Аллах. Всевишният Аллах казва: „Аллах не прощава да се съдружава с Него, но освен това прощава на когото пожелае.“[156]. Също така казва: „За онзи, който съдружава с Аллах, възбрани му Аллах Дженнета (Рая) и неговото място е Огънят. Угнетителите нямат закрилници.”[157] От този вид е коленето на курбан заради друг, а не заради Аллах, като заради тюрбета, умрели, заради джинове[158] и т.н.
2. Да се направят посредници между човека и Аллах. Така човека ги зове, отправя дуа към тях, моли ги за застъпничество, уповава се на тях. Учените са единодушни, че такъв човек става неверник.
3. Който не приема съдружаващите за неверници, или се съмнява в неверието им, признавайки вярванията им за правилни- той изпада в неверие.
4. Да се вярва, че друго напътствие, освен напътствието на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/  е по- съвършено или е по- добро от неговото. Като тази група хора, които предпочитат отсъждането на неща, които се обожествяват вместо Аллах и го поставят пред отсъждането на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/. Или предпочитат човешките закони пред законите на Аллах.
5. Който ненавижда нещо от онова, с което е дошъл Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, дори да го извършва, той е неверник.
6. Който се подиграе с нещо от религията на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, обещана награда или наказание, е неверник! Доказателство са думите на Всевишния Аллах: „И ако ги попиташ, непременно ще рекат: “Само бъбрехме и се забавлявахме." Кажи: “Нима на Аллах и на Неговите знамения, и на Неговия Пратеник сте се подигравали?" Не се оправдавайте! Вие станахте неверници след като бяхте вярващи..." [159]
7. Магията. От нея са магията за раздяла или за любов. Който направи магия или се съгласи на това (като чувства удовлетвореност), става неверник! Доказателството са думите на Всевишния Аллах: „Не учеха никого, докато и двамата не му кажат: “Ние сме само изпитание, тъй че не ставай неверник!..."[160]
8. Подкрепата на съдружаващите и помагането им срещу мюсюлманите. Доказателството са словата на Всевишния Аллах: „...А който измежду ви се сближи с тях, е от тях. Аллах не напътва хората угнетители."[161]
9. Който вярва, че на някои хора им е позволено да не се съобразяват със законодателството,  низпослано на Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/, така както е било позволено на Хадир да не се съобразява с божествените закони, низпослани на Муса (Моисеи) /алейхисселяям/, той става неверник! Или както се наблюдава при вярванията на суфиите, които прекаляват прекомерно и си въобразяват, че достигат до степен, при която вече нямат нужда да следват Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/.
10.  Отвръщането от религията на Аллах като нито се изучава, нито се прилага. Доказателството за това са словата на Всевишния: „И кой е по-голям угнетител от онзи, комуто се напомнят знаменията на неговия Господар, а после той се отвръща от тях? Отмъщаваме Ние на престъпниците."[162]

 Един от учените е казал: „Няма разлика във всички тези анулиращи неща между шегуващия се, сериозния и страхуващия се, всички те са от най- опасните  и от най- често случващите се неща. Така, че мюсюлманина трябва да се предпазва от тях и да се страхува за себе си. Търсим убежище при Аллах да ни опази от нещата предизвикващи гнева Му и болезненото Му мъчение.[163]

Трети раздел

По отношение на узаконяването

Узаконяването (ет- тешриа) е право на Всевишния Аллах.С думата узаконяване се има предвид: Това, което Аллах низпослава за Своите раби от път и образец, който трябва да следват в убежденията, взаимоотношенията и останалите неща. Към това спада и позволяването или забраняването на определени неща. Никой няма право да позволява нищо друго, освен това, което Аллах е направил да бъде позволено (халал), и никой няма право да забванява нищо друго, освен това, което Аллах е направил да бъде забранено (харам). Всевишният Аллах казва: „И не изричайте лъжата, която езиците ви описват: “Това е позволено, а това е възбранено”, за да не измисляте лъжа за Аллах.“[164]. Също така казва: „Кажи: “Виждате ли какво препитание ви низпосла Аллах, а сторихте от него възбранено и позволено?” Кажи: “Аллах ли ви позволи, или за Аллах измисляте?”[165]

Аллах е възбранил позволяването и забраняването, без да има за него довод от Корана и суннета, и е съобщил, че то е лъжа за Него. Или както – Пречист е Той – ни известява, че който направи нещо да бъде задължително или възбрани нещо, без да има доказателство за това, той е направил себе си съдружник на Аллах в нещо, което е присъщо само за Аллах, а именно узаконяването. Всевишният Аллах казва: „Нима имат съдружници, узаконяващи им в религията онова, което Аллах не им е позволил?“[166]

Който съзнателно се покори на друг човек ,който  узаконява освен Аллах и е съгласен с него, той всъщност прави този човек съдружник на Аллах. Всевишният Аллах казва: „…,а ако им се покорите, наистина сте съдружаващи.“[167]

Тоест: Тези, които позволяват това, което Аллах е възбранил от мърша, ако човек им се покори в това, той е съдружаващ. Или както Пречистият Аллах ни съобщава, че този, който се покори на свещенослужещите и монасите в позволяването им на онова, което Аллах е възбранил, или в забраняването им на онова, което Аллах е позволил, той вече ги е приел за съдружници и богове вместо Аллах. Всевишният Аллах казва: „Те взеха за господари не Аллах, а своите правници и своите монаси, и Месията, сина на Мерйем. А им бе повелено да служат само на единствения Бог. Няма друг [истински] Бог [достоен за обожествяване с право] освен Него. Пречист е Той от онова, което съдружават с Него!“[168]

Когато Адий ибн Хатим /радийеллаху анху/ чул този айет, рекъл: „О, Пратенико на Аллах, ние не служим на тях!“, а Пейгамбера /саллеллаху алейхи уе селлем/ му отговорил: „Нима не позволяват това, което Аллах е забранил и вие също не го позволявате?! И нима не възбраняват това, което Аллах е позволил и вие също не го възбранявате?! Отворил: „Наистина е така!“ А той му казал: „Това е служенето на тях [обожествяването им от вас].“[169]

Шейх Абдуррахман ибн Хасен /рахимехуллах/ е казал: „В хадиса се съдържа, че покорството на правниците и монасите в греха и непокорството пред Аллах всъщност е служене на тях, вместо на Аллах, и това е от голямото съдружаване, което Аллах не опрощава.“

В края на айета Всевишният Аллах казва: „А им бе повелено да служат само на единствения Бог. Няма друг [истински] Бог [достоен за обожествяване с право] освен Него. Пречист е Той от онова, което съдружават с Него!“

Подобни на този айет са словата на Всевишния Аллах: „И не яжте от онова, над което не е споменато името на Аллах! Това наистина е нечестивост. Сатаните внушават на своите ближни да ви оспорват, а ако им се покорите, наистина сте съдружаващи.“[170]

В това нещо попадат много хора заедно с останалите, които ги следват сляпо, незачитайки доказателствата, защото противоречат на разбиранията  и вижданията им, и така те попадат в това съдружаване.“

И така, придържането към божествените закони на Аллах и изоставянето на нещата, които са узаконили създанията е от значенията на „ля иляхе илляллах“. Аллах да помага!

Четвърти раздел

Богослуженията [ибадет]- значение, видове и всеобхватност

1. Значението на думата „ибадет“:

В основата си ибадета е: покорност и подчинение.

В терминологичното значение в шериата: Тя има няколко определения, но всички те означават едно и също, а то е:

• Ибадет- това е подчинение на Аллах чрез спазване на това, което е повелил чрез езиците на пратениците Си.
• Ибадет- това означава смирение и покорност пред Пречистия Аллах, а това е: „Цялостното отдаване на Всевишния Аллах с безмерна обич.“ Обобщеното определение е, че ибадет е: „Термин обхващащ всяко нещо, което Аллах обича и е доволен от него, от думи и дела, явни и скрити.“

 Ибадетът обхваща сърцето, езика и частите от тялото: И така страха, надеждата, обичта, упованието, желанието и боязънта са ибадет на сърцето, а тесбиха[171], техлиля[172], текбира[173], техмида[174] и благодарността са с езика и сърцето- те се наричат „Ибадет на езика и сърцето.“

А намаза, зекята, хаджа и свещената война са ибадет, свързан с тялото и сърцето. Така е и с останалите неща, от ибадети, които са свързани със сърцето, езика и частите от тялото, а те са много.

Ибадетът е нещото, заради което Аллах е сътворил създанията. Всевишният Аллах казва: „Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат[175].  Не искам от тях препитание и не искам да Ме хранят.[176]

            В този айет Пречистият Аллах съобщава, че мъдростта от сътворяването  на хората и джиновете е да Му служат, извършвайки Му ибадет. Той е Пребогат и няма нужда от това да Му правят ибадет, но истината е, че самите те имат нужда да служат на Всевишния Аллах, така както Той е узаконил в шериата[177]. Който откаже да извършва ибадет на Аллах, той е високомерен, който служи на Аллах и заедно с това служи и на друго, той е съдружаващ, който служи на Аллах по начин, различен от узаконения от Него начин, той е следващ нововъведенията, и който служи единствено на Него, така както Той е узаконил, той се нарича вярващ, спазващ единобожието.

2. Видовете ибадет и всеобхватността му:

            Има много видове ибадет. Но като цяло думата „ибадет“ обхваща всякакъв вид служене и покорство на Аллах чрез езика, тялото и сърцето, като: Споменаване на Аллах; тесбих; техлил; четене на Коран; изпълнение на намаз; даване на зекят; говеене; извършване на хадж; свещената война; повеляване на одобреното и възбраняване на порицаното; добротворство към ближния, сирака; бедния и пътника; обичта към Аллах и Неговия Пратеник; страх от Аллах; покаяние пред Аллах; искреност в религията към Аллах; търпение пред отсъждането на Аллах; удовлетвореност с предписаното от Аллах; упование в Аллах; надежда за милостта Му; страх от наказанието Му. Ибадетът изцяло обхваща всички дела, действия, думи и убеждения на вярващия, когато чрез тях е възнамерил да се доближи до Аллах или да си помогне в доближаването до Аллах. По този начин дори съвсем нормални ежедневни неща може да се превърнат в ибадет, ако той възнамери чрез тях да си помогне в покорство му на Аллах. Например: съня, храненето, пиенето, търговията, бизнесът, търсенето на препитание, никяха[178], всичките тези позволени неща може да се превърнат в ибадет [служене на Аллах], когато човека ги извършва с искрено намерение да се доближава все повече до Аллах. По този начин той трупа награда при Аллах за всички тях. Ибадетът не е ограничен само в нещата, които са добре познати при хората като ритуални обреди в Исляма.

Пети раздел

Пояснение на някои погрешни разбирания на думата ибадет

Ибадетите [богослуженията] са теукифиййе (ограничени)[179]- това означава, че нито едно богослужение не е узаконено, без да има за него доказателство в Корана и суннета. А това, което не е узаконено, то се счита за нововъведение и е отхвърлено, както казва Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/: „Който извърши дело, което не е според нашата повеля, то ще бъде отхвърлено.“[180] – т.е. това дело ще бъде безполезно и неприето. Нещо повече, извършилият го ще има грях за него, защото то не е подчинение пред Аллах, а непокорство. След това, правилният път по отношение на извършването на ибадетите е то да бъде между улеснение и строгост, и мързел и прекаленост. Всевишният Аллах казва на Своя Пратеник /саллеллаху алейхи уе селлем/: „И бъди на правия път, както ти бе повелено, ти и всеки покаял се с теб, и не престъпвайте!“[181]

Този айет ясно очертава правилния метод при извършването на ибадетите, а именно да се извършват правилно и с умереност, в която няма отпуснатост или прекаленост. „…Както ти бе повелено“ – според шериата. След това го потвърждава казвайки: „…и не престъпвайте!“- престъпването е преминаването на границата чрез прекаленост и строгост, а това е преувеличаване.  Когато Пратеникът /саллеллаху алейхи уе селлем/  разбрал за трима от сподвижниците си, които си мислели, че делата им са малко и незначителни, понеже единият казал: „Аз ще говея всеки ден и няма да има ден да не говея!“ Другият казал: „Аз ще отслужвам намаз през цялата нощ и изобщо няма да си лягам!“ и третия казал: „Аз няма да се женя“, тогава той /саллеллаху алейхи уе селлем/ рекъл: „Що се отнася до мен, аз говея през определени дни и през други не говея, и отслужвам намаз и спя, и се женя за жени! Който не желае моя суннет, той не е от мен.“[182]

За съжаление има две групи хора, които по отношение на ибадета са в две напълно противоположни крайности:

Първата група: Ограничават и съкращават разбирането за ибадет, отнасяйки се с разпуснатост и несериозност към много от видовете ибадет, изоставяйки основни неща от него и извършвайки само част от ибадетите и обредите- например само групови обреди в джамията. Част от тях изобщо не извършват ибадет вкъщи, в офиса, на работното място, на улицата, нито извършват ибадет във взаимоотнощенията си, в остъждането от тяхна страна и в какъвто и да било аспект от земния им живот.

Да, в джамията има превъзходство и за мъжа е задължение да отслужва петте задължителни намаза в него, но ибадетът [служенето на Аллах] обхваща всички аспекти на живота на мюсюлманина, вътре в джамията и извън джамията.

Втората група: Те са строги в изпълнението на ибадетите до такава степен, че изпадат в екстремизъм, неумереност и другата крайност, противоположна на първата група. Тази група хора въздигат желателните неща [мустехаб] до степен задължителни [уаджиб] и възбраняват някои позволени от Аллах неща, заявявайки, че всеки който не е съгласен с тях и разбиранията им и ги оспорва е в грешка и заблуда. 

Най- доброто напътствие е напътствието на Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/  и най- лошите неща са нововъведенията. 

Шести раздел

Пояснение на правилните стълбове на ибадета

Ибадетът е съсредоточен върху три основни неща, а те са: обич, страх и надежда.

Обичта е пряко свързана със смирение и покорство, а страхът с надежда. Непременно всички тези неща трябва да са налице в ибадета. Описвайки Своите вярващи раби, Всевишният Аллах казва: „…Аллах ще доведе хора, които обича и те ще Го обичат …“[183] И казва Всевишният Аллах: „А които вярват, най-силно обичат Аллах.“[184]

Също така казва, описвайки Пратениците и Пейгамберите Си: „И те се надпреварваха в добрините, и Ни зовяха с копнеж и боязън. И бяха смирени пред Нас.“[185]

Част от праведните предци казват: „Който служи на Аллах само с обич, той е зиндик[186], който служи на Аллах само с надежда, той е мурджиа[187], и който му служи само със страх, той е харирий[188]. А който служи на Аллах с обич, страх и надежда, той е истински вярващ, спазващ единобожието.“

Шейх Ел- Ислям споменава в книгата си „Ел- Убидиййе“ следното: „Религията на Аллах е: да Му се извършва ибадет, да Му се покорява, да се пристъпи към послушание пред Него. Ибадет, основното ѝ значение е: смирение, покорство. Ако се рече: „Пътят е муаббед[189]“ т.е пътят е покорен, отъпкан с крака, [подходящ за ходене]. Обаче, ибадетът, който се изисква е този, който съдържа в себе си смирение, покорство и обич. Той трябва да е с пълно подчинение на Всевишния Аллах и всеотдайна обич към Аллах. Този, който подчини определен човек да му служи, въпреки, че самият човек ненавижда това, то в такъв случай човекът не се нарича негов служещ  раб. И ако един човек заобича нещо, но не му се подчини, то той не може да се нарече негов служещ раб. Или както човек например обича детето или приятеля си, този човек не може да се нарече техен раб. Ето затова при служенето на Всевишния Аллах не е достатъчно да бъде налице само едно от тези две неща. Нещо повече, Аллах трябва да бъде най- обичаното нещо за раба от всичко останало, Аллах трябва да бъде най- Великият при него от всяко друго нещо. Никой друг не заслужава безмерни и съвършени обич, смирение и подчинение, освен Аллах…“[190]

За тези стълбове на ибадета, около които той се върти, Шейх ибн Ел- Каййим казва в поезията си наречена „Ен- Нуниййе“:

Ибадетът на Всемилостивия е безмерното Му обичане,

заедно с подчинението на Него от страна на раба Му.

Те са двата полюса,

а на тях е орбитата на ибадета, който се върти. 

Той не започва да се върти, докато двата полюса не са здраво закрепени,

върти се с повелята, повелята на Пратеника,

не с прищевките, душата и шейтана.

Уподобява –Аллах да се смили над него – въртенето на ибадета с обичта и подчинението на обичания - Превеликия и Всевишен Аллах - с орбитата, която има два полюса. След това споменава, че въртенето на ибадета се осъществява с повелята на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/  и узаконените в шериата неща, не със собствени желания и разсъждения, нито с душата или шейтана, защото, тогава това няма да бъде ибадет.Това, което е вършено от Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, то е нещото, което задвижва ибадета, а не нововъведенията, отклоненията, измислиците, прищевките и сляпото следване на предците.

3. Единсвото в имената и качествата на Аллах

Съдържа следните раздели:

Първи раздел: Доказателства от Корана, суннета и разума в потвърждение на имената и качествата

Втори раздел: Методологията следвана от последователите на суннета и джемата по отношение на имената и качествата

Трети раздел: В отговор на тези, които отхвърлят и отричат имената и качествата на Аллах, или част от тях.

Първи раздел

Доказателства от Корана, суннета и разума в потвърждение на имената и качествата

А) Доказателства от Корана и суннета:

По-рано споменахме, че единството се разделя на три вида: Единство в Господството, единство в Божествеността и единство в Имената и Качествата. Също така споменахме група от доказателства за първите два вида: Единството в Господството и единството в Божествеността. Сега ще споменем доказателства за третия вид, а той е: единство в имената и качествата на Аллах.

            Представяме ти част от доказателствата в Корана и суннета: „Аллах има Най-прекрасните имена. Зовете Го с тях и оставете онези, които богохулстват с Неговите имена! Ще им се въздаде за онова, което вършат.“[191]

 В този айет Пречистият Аллах потвърждава за Себе си, че има имена и ни съобщава, че са прекрасни- съвършени, повелявайки ни да Го зовем с тях, като например да казваме: „О, Аллах!“, „О, Всемилостивия!“, „О, Милосърдния!“, „О, Вечноживия!“, „О, Неизменния!“, „О, Господарю на световете!“. И обещава наказание за онези, които се отнасят с пренебрежение и богохулстват с имената Му, отклонявайки се чрез тях от истината. Това става като ги отричат, или променят правилното им значение, или извършват друго нещо, което е богохулство по отношение на тях. Аллах им е обещал, че ще им въздаде за техните лоши дела.

Също така Всевишният Аллах казва: „Аллах! Няма друг Бог освен Него. Негови са Най-прекрасните имена.“[192]

            И казва: „  Той е Аллах, няма друг Бог освен Него ­ Знаещия и неведомото, и явното. Той е Всемилостивия, Милосърдния. Той е Аллах, няма друг Бог освен Него ­ Владетеля, Пресветия, Съвършения, Утвърждаващия, Наблюдаващия, Всемогъщия, Подчиняващия, Превъзходния! Пречист е Аллах от онова, с което Го съдружават! Той е Аллах ­ Сътворителя, Изкусния, Ваятеля! Негови са Най-прекрасните имена. Прославя Го всичко на небесата и на земята. Той е Всемогъщия, Премъдрия.“[193]

Тези айети потвърждават имената на Аллах.

От доказателствата  от суннета, доказващи имената на Аллах е хадисът, предаден от Ебу Хурейра /радийеллаху анху/,  в който се казва, че Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „Наистина Аллах има деветдесет и девет имена, който ги обхване ще влезе в Дженнета.“[194] Имената на Аллах не са ограничени с този брой, доказателството за това е хадиса предаден от Абдуллах ибн Мес‘уд, в който се споменава, че Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „Моля Те с всяко име, което е Твое, с което Ти Си именувал себе си, или Си го низпослал в Книгата Си, или Си научил на него някое от творенията Ти, или Си го запазил в знанието за неведомото при Теб, да направиш Корана да е пролетта на моето сърце[195]…“ до края на хадиса[196].

Всяко едно име от имената на Аллах съдържа в себе си качество от качествата Му. Всезнаещия [Ел- Алиим] доказва качеството „знание“, Премъдрия [Ел- Хакиим] доказва качеството „мъдрост“, Всечуващия и Всезрящия [Ес- Семии‘а и Ел- Бесиир] доказват качествата „слух“ и „зрение“. По същия начин всяко едно име на Аллах носи със себе си качество от качествата на Всевишния Аллах. Всевишният Аллах казва: „Кажи [о, Мухаммад]: “Той е Аллах ­ Единствения, Аллах, Целта [на всички въжделения]! Нито е раждал, нито е роден,  и няма равен Нему.”“[197]

(Едно от Най-прекрасните имена на Всевишния Аллах ­ Ес-Самед ­ тук е преведено като “Целта [на всички въжделения]”, но в неговото съдържание се съдържат няколко значения ­ Той е Онзи, към Когото тварите се обръщат в нужда; Той е Всевечният, Който ще просъществува и след края на Вселената; Той е Върховният Повелител, Който не се подчинява на никого, а всички на Него се подчиняват; Той не се нуждае от храна и питие за разлика от Неговите творения.)

            Предава се от Енес /радиййеллаху анху/, че е разказал: „Един човек им е бил имам в джамията Куба, и всеки път, когато започвал да чете сура от тези, който чел по време на намаз, той започвал с „Кул хуууеллаху ехад“, докато я прочете до край, след това заедно с нея чел и другата сура. Той вършел това по време на всеки ракят, тогава неговите другари му рекли: „Започваш с тази сура, след това си мислиш, че тя не ти е достатъчна и четеш друга! Или ще четеш само нея, или ще я оставиш и ще четеш другата!“ Той отговорил: „Аз няма да я оставя! Ако желаете ще ви бъда имам по този начин, ако ли не, тогава ще ви оставя.“ Но те го имали за най- превъзходния от тях и не желаели друг да им бъде имам. В момента на пристигане на Пейгамбера /саллеллаху алейхи уе селлем/ при тях, те го известили за това, а той рекъл: „Ей, човече, както ти пречи да извършиш това, което ти повеляват твоите другари? Какво те кара да се придържаш към тази сура по време на всеки ракят?“ Отговорил: „Аз я обичам!“ Той му рекъл: „Обичта ти към нея ще те вкара в Дженнета.“[198]

            Предава се от Айша /радиййеллаху анха/, че Пейгамбера /саллеллаху алейхи уе селлем/ изпратил един човек като главнокомандващ на отряд. Той водел намаза им и когато чел от Корана, винаги приключвал с „Кул хууеллаху ехад…“. Когато се завърнали, те споменали това на Пейгамбера /саллеллаху алейхи уе селлем/ и той им рекъл: „Попитайте го, защо прави това?“ Попитали го, а той им отговорил: „Защото тя[199] е описание на Всемилостивия и аз обичам да я чета по време на намаз!“ Пейгамбера /саллеллаху алейхи уе селлем/ казал: „Известете го, че Всевишния Аллах го обича.“[200] Т.е. Тя съдържа в себе си описанията на Всемилостивия.

Аллах ни съобщава за Себе Си, че има лице (лик), като казва: „Но пребъдва Лицето [Ликът] на твоя Господар, Владетеля на величието и почитта.[201]

И ни съобщава, че има две ръце, като казва: „…на онова, което сътворих със Своите две Ръце? И казва: „Не, Неговите две Ръце са разтворени…“[202]

             Съобщава ни също, че Той се удовлетворява, обича, гневи се, ядосва се и останалите качества, с които Той се е описал или го е описал Пратеника му /саллеллаху алейхи уе селлем/. 

Б- Що се отнася до доказателството на разума, което потвърждава имената и качетсвата Му описани в шериата, това е да се каже: 

1. Всичките тези велики творения на Аллах, със своите разнообразия, различия и подреденост в изпълнението на това, което е в тяхна полза, и следването на предначертаното за тях от Аллах, доказват величието, силата, знанието, мъдростта, желанието и волята на Аллах.
2. Даряване на благодати, доброжелателност,  премахване на бедата и облекчаване на страданието, тези неща показват милост, щедрост и доброта.
3. Наказанието и възмездието срещу непокорните ни доказват гнева и омраза на Аллах към тях.
4. Почитта на покоряващите се раби и въздаването им на награда при Аллах ни доказват, че Аллах е доволен от тях и ги обича.

Втори раздел

Методологията следвана от последователите на суннета и джемата по отношение на имената на Аллах и качествата Му

Методологията, следвана от последователните на суннета и джемата[203], от праведни предци и последователите им е: Потвърждаване на имената и качествата на Аллах, така както са в Книгата Му – Корана – и суннета. Методологията им се базира на следните правила:

1. Те потвърждават всички имена и качества на Аллах, така както са в Книгата на Аллах или в суннета, приемайки ясното им значение и това, което носят със себе си, без да изопачават значението им, без да изменят словата им и това, към което ни насочват, и без да ги променят. 
2. Те отхвърлят оприличаването на качествата Му с качествата на създанията. Или както казва Всевишният Аллах: „Няма подобен Нему. Той е Всечуващия, Всезрящия.“[204]
3. Те не прекрачват границата, преминавайки пред това, което е в Корана и суннета по отношение на потвърждение на имената на Аллах и качествата Му. Това, което го потвърждава Аллах са Себе си или го потвърждава Пратеника Му /саллеллаху алейхи уе селлем/ и те го потвърждават, и това, което Аллах отхвърля за Себе си или го отхвърля Пратеника Му и те го отхвърлят. И по отношение на това, за което Аллах не е споменал, нито Пратеника Му, те мълчат и не говорят за него.
4. Те вярват, че доводите по отношение на имената и качествата са ясни, тяхното значение се разбира и разяснява, в тях няма неяснота. Те не заявяват, че значенията им само Аллах ги знае. Съвсем не е така, както заявяват част от съвременните писатели, които изобщо не познават методологията им и с лъжа ги упрекват, че според тях значенията на имената и качествата на Аллах са неясни и само Аллах ги знае.
5. Те не се ровят в същността и формата на качествата на Всевишния Аллах, а това го оставят на Аллах, защото това знание е при Аллах и те изобщо не се ровят във същността им.

Трети раздел

В отговор на тези, които отхвърлят и отричат имената и качествата на Аллах, или част от тях

Онези, който отричат имената и качествата на Аллах се делят на три групи:

1. Ел- Джехмиййе- Те са последователите на човек на име Ел- Джехм ибн Сафуан. Тази група хора отхвърлят и отричат всички имена и качества на Аллах.
2. Ел- Муатезиле[205]- Те са последователите на човек на име Уасил ибн Ата, който се оттеглил от компанията и мястото на сядане на Хасен Ел- Бесри. Тази група хора потвърждават имената на Аллах, но казват, че те са само думи, в които няма никакви значения, така те отхвърлят и отричат всички качества на Аллах.
3. Ел- Ешаира и Ел- Матуридиййе[206] и онези, които ги следват- Тази група хора потвърждават имената на Аллах, но по отношение на качествата, една част от тях ги признават, а друга отхвърлят. Подозрението, на което се основават в погрешната си методология е, че ако признаят тези качества, те оприличават Аллах със създанията Му. Въобразили са си, че тези качества, с които се назовават и описват създанията са неприсъщи за Аллах и Аллах не се описва с тях.Така според погрешното им схващане, всяка една дума съдържа едно и също наименование, едно и също значение и едно и също качество и по същия начин същността и формата трябва да са едни, не различаващи се. Това според тях води до оприличаване на Твореца – Аллах – с творенията Му. И за да избегнат това оприличаване, базирано на погрешните им виждания, те прибягват към хитрост, следвайки поне едно от следните две неща:

А) Променяне на текстовете говорещи за имената и качествата на Аллах, изкарвайки ги от ясното им значение- например: Те казват, че с качеството „Ел- Уеджх“ [Лице, Лик] се има предвид същността на Аллах, а с качеството „Йед“ [ръка] се има предвид даряването на блага от Аллах.

Б) Заявяване, че само Аллах знае значението на тези имена и качества. Така те казват: „Само Аллах знае какво означават!“, като вътрешно в себе си са убедени, че те не се приемат с ясното им значение.

Първите хора, при които се проявило отхвърлянето и отричането на имена и качества на Аллах са част от съдружаващите араби. По отношение на тях Всевишният Аллах низпослава словата Си: „Така те изпратихме сред общност, преди която минаха други общности, за да им четеш, каквото ти разкрихме, а те отричат Всемилостивия.“[207]

Причината за низпославането на този айет, е, че когато курейшите са чули, че Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ споменава: „Всемилостивия“, те са отхвърлили това име и Аллах им низпослал: „…, а те отричат Всемилостивия.“. Ибн Джерир споменава, че това се случило по време на примирието при Худейбийе, когато писаря записвал примирието между тях и Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/. Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ му казал да напише: „Бисмилляхи-р-рахмани-р-рахиим!“[208], а курейшите рекли: „Що се отнася до Ер- Рахман[209], ние не знаем кой е!“

Също така ибн Джерир предава от ибн Аббас следното: „Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ отправяше дуа по време на седжде изричайки: „О, Всемилостиви! О, Милосърдни!“[210], а съдружаващите казваха: „Този си мисли, че призовава един Бог, а зове двама!“ Тогава Аллах низпосла: „Кажи: “Зовете [Го] Аллах или зовете [Го] Всемилостивия! Както и да [Го] зовете, Негови са Най-прекрасните имена.“[211]

Също така в сура Ел- Фуркан Всевишния Аллах казва: „И когато им се рече: “Сведете чела до земята в суджуд пред Всемилостивия!”, казват: “А какво е Всемилостивия?“[212]

Тези съдружаващи араби са предците на ел- джехмиййе, ел- муатезиле и ел- ешаира и на всеки, който отрича за Аллах, това, което Той Сам е потвърдил за Себе Си от имена и качества, или го е потвърдил Пратеника Му /саллеллаху алейхи уе селлем/. Ах, колко лоши са тези предци и хората следващи ги след тях.

На тях им се отговаря по следните начини:

1. Пречистия и Всевишен Аллах е потвърдил за Себе си имена и качества, също така и Пратеника му ги потвърждава, а отричането на всички тях или на част от тях, че са Негови имена и качества, е отричане на това, което Самия Аллах е потвърдил за Себе си или Неговият Пратеник е потвърдил за Него. Това от своя страна е противопоставяне на Аллах и Неговия Пратеник.
2. Не е задължително, след като наименованието на тези имена и качества е  налично при творенията на Аллах, или с част от тях се именуват и описват хора, да има прилика между Аллах и създанията Му. Наистина Пречистия Аллах има имена и качества, които са присъщи, специфични само за Него и създанията имат имена и качества, които са присъщи само за тях. Или, както Всевишния и Пречист Аллах има същност, която е различна от същността на създанията, по същия начин има имена и качества, които са различни от имената и качествата на създанията. Съвпадението в наименованието и общото значение не ни задължава да си мислим, че същността е еднаква. Аллах именува Себе си като: „Всезнаещия“, „Всеблагия“, и наред с това нарича част от рабите Си с: „Знаещ“, като казва: „И го благовестиха за знаещ син.“[213] Става въпрос за Исхак. На друго място назовава друг Свой раб с „благ“, като казва: „И го благовестихме за смирен [благ][214] син.[215] Т.е. Исмаил. Знанието на Аллах не е като знанието на хората, и Благостта на Аллах не е като благостта на хората, въпреки, че наименованието им е едно. Аллах казва в Корана за Себе Си: „Аллах е всечуващ, всезрящ.“[216], но наред с това нарича част от Своите раби „чуващ“, „зрящ“, като казва: „Сътворихме Ние човека от частица сперма с примеси, за да го изпитаме, и го сторихме чуващ, зрящ.“[217]. Обаче, това съвсем не означава, че чуването и виждането на Аллах приличат на чуването и виждането на създанията.

Аллах нарича Себе си: „състрадателен, милосърден“, като казва: „Аллах към хората е състрадателен, милосърден.“[218], но също така нарича и част от рабите Си „състрадателен, милосърден“, казвайки: „Дойде вече Пратеник при вас измежду вас самите. Тежко е за него вашето затруднение, загрижен е за вас, към вярващите е състрадателен, милосърден.“[219]

Също така Аллах описва Себе си със съвърпени качества и наред с това описва рабите Си с несъвършенство в тези качества, които са присъщи за тях, например Словата Му: „От Неговото знание обхващат само онова, което Той пожелае“[220]  Също така описва Себе Си със знание, и описва и рабите си със знание, (но при тях не е съвършено), като казва: „…и ви е дадено само малко от знанието.”[221] И казва: „А над всеки знаещ има Един Най-знаещ.“[222]. И казва: „А дарените със знанието казваха:…“[223]. И Аллах описва Себе Си със сила, като казва: „Аллах е всесилен, всемогъщ.“[224], „Аллах! Той е Даващия препитанието, Владетеля на силата, Всемогъщия.“[225], но описва и рабите Си със сила, като каза: „Аллах е, Който ви сътвори немощни, после след немощ ви даде сила, после след силата ­ немощ и посивяване.“[226]. и т.н.

Добре известно, е, че имената и качествата на Аллах са Негови лични и са присъщи само за Него, както е и добре известно, че имената и качествата на творенията им са лично за тях и са присъщи за тях. По никакъв начин не означава, че след като са еднакви по значение и наименование, те трябва да са еднакви по същност. Така е, защото няма абсолютно никаква прилика между назованите и описаните с тях неща. Това е от ясно по- ясно! Слава на Аллах!

3. Това нещо, което не се описва със съвършени качества няма как да е бог. Затова Ибрахим казва на баща си: „…защо служиш на онова, което нито чува, нито вижда,…“[227]

Също така Всевишният Аллах казва в отговор на онези, които са божествявали телеца: „Не видяха ли, че той не им говори и не ги води по правия път?“[228]

4. Потвърждаването на тези качества е съвършенство, а отричането им е приписване на недостатъци. Това нещо, което няма качества е или нещо несъществуващо или нещо, в което има недостатъци, а Аллах е пречист и далеч от това.
5. Преиначаването и променянето на значението на качествата на Аллах е нещо, за което няма довод и е заблуда, както и заявяването, че само Аллах знае значенията им! Ако заяви човек, че само Аллах знае какво означават качествата Му, тогава стигаме до извода, че Аллах ни говори в Корана с неща, чието значение ние не разбираме, въпреки че самият Той ни повелява да го зовем с имената Му?! Той ни повелява да размишляваме върху целия Коран, но как да размишляваме върху нещо, на което не разбираме значението ?!

От тук стигаме до извода, че непременно трябва да се потвърдят имената и качествата на Аллах по начин, който е присъщ само за Него, отхвърляйки всякакъв вид оприличаване с творенията Му. Или както казва Всевишният Аллах: „Няма подобен Нему. Той е Всечуващия, Всезрящия.“[229]

             Ето така Аллах възбранява да се уподобява на каквото и да било, но наред с това потвърждава, че Той чува и вижда. Това доказва, че потвърждението на качествата не означава прилика с тях. Задължение е на всеки вярващ да потвърди имената и качествата Му и да отхвърли всякакъв вид оприличаване. Именно това е значението на думите на ехлю- с- сунне уе- л- джемаа по отношение на отричането и потвърждаването на имената и качествата на Аллах: „Потвърждение без оприличаване и пречистване без отричане!“

Глава трета

Пояснение на съдружаването [ширк], отклоняването на човечеството от божественото напътствие на Аллах и кратка история на неверието, атеизма, съдружаването и лицемерието

Съдържа следните раздели:

Първи раздел: Отклоняването на човечеството.

Втори раздел: Съдружаването- определение и видове.

Трети раздел: Неверието- определение и видове.

Четвърти раздел: Лицемерието- определение и видове.

Пети раздел: Пояснение на същността на всяко нещо от: невежество, нечестивост, заблуда и вероотстъпничество. Видовете им и постановленията за тях.

Първи раздел

Отклоняването на човечеството

Аллах е сътворил създанията Си, за да Му извършват ибадет[230] и е подготвил и улеснил за тях препитанието им, за да им бъде в помощ за ибадета. Всевишният Аллах казва: „Сътворих Аз джиновете и хората единствено за да Ми служат. Не искам от тях препитание и не искам да Ме хранят. Аллах! Той е Даващия препитанието, Владетеля на силата, Всемогъщия.“[231]

Една душа, когато се остави, тя потвърждава с убеденост божествеността на Аллах и обича своя Създател. Тази душа служи единствено на Него и не съдружава никой и нищо с Него. Обаче  впоследствие душата може да се поквари и отклони от правия път чрез разкрасяванията отправяни към нея от джиновете и хората, следващи шейтаните[232], които си подхвърлят помежду си примамливи разкрасени слова. Вярата в един бог е природно заложено качество у човек, а съдружаването е нещо, което се натрапва и влиза в душата впоследствие. Всевишният Аллах казва: „И обърни своето лице към религията ­ правоверен,  към природата, според която Аллах е създал хората! Религията на Аллах е неизменна. Тя е правата вяра.“[233]

Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ казва: „Всяко едно новородено дете се ражда с фитра[234], но родителите му са тези, които го правят евреин, християнин или зороастриец.“[235] И така, в основата си всеки един потомък на Адем е с вродено природно качество да спазва теухида- единобожието.

Религията Ислям е била религията на Адем /алейхисселяям/ и на потомците му векове наред. Всевишният Аллах казва: „Хората бяха една общност и Аллах изпрати пророците ­ благовестители и предупредители,…“[236]

За първи път се появило съдружаването и отклоняването от правия път при народа на Нух (Ной). Така Нух /алейхисселям/ е първият пратеник изпратен от Аллах към хората, след като се появило първото съдружаване [и нарушаване на Исляма] сред тях. Всевишният Аллах казва: „  Ние ти дадохме откровение, както дадохме на Нух и на пророците след него,…“[237]

Ибн Аббас казва: „Между Адем и Нух /алейхимасселяям/ е имало десет века, всички те са били векове на Исляма.“

Ибн Ел- Каййим казва: „Безспорно това е правилното мнение. Това е четенето на Убеййе ибн Кеаб – т.е. на айета от Ел- Бакара -: „една общност [, изпаднаха в разногласие] и Аллах изпрати пророците ­ благовестители и предупредители,…““[238]

За това четене свидетелстват словата на Всевишния Аллах в сура Юнус: „Хората бяха само една общност, но се разделиха.“[239]

Той - ибн Ел- Каййим - /рахимехуллах/ иска да каже, че причината за изпращането на пророците и пратениците е изпадането в разногласие след като хората се отклонили от правилната вяра, на която са били отпреди. По същият начин арабите са следвали вярата Ибрахим [Авраам] /аллейхисселяям/, докато се появил Амр ибн Люхеййе Ел- Хаззаий и променил вярванията на Ибрахим. Той доставил идоли на арабска земя и по- точно в местността наречена Ел- Хиджаз[240]. Така голяма част от хората започнали да служат на тези идоли, вместо на Аллах и се разпространило съдружаването с Аллах на тези свети земи и около тях. Това продължило до изпращането на Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/- последния пратеник и пейгамбер. Той призовавал хората към единобожие и следване на вярата на Ибрахим, борейки се по пътя на Аллах по най- хубавия начин.Така единобожието отново се завърнало и религията на Ибрахим се установила отново на земята. Този последен пратеник изпочупил всички идоли и чрез него Аллах завършил изцяло религията си и изпълнил изцяло Своята благодат към световете. Така в първите векове от появата му, хората от тази общност следвали светлината, с която е изпратен, но след това се разпространява невежеството и навлизат другите религии и вярвания. По този начин се завръща отново съдружаването при много от тази общност. Причини за това са заблудени хора, които призовават по пътя на Аллах -  застрояване на гробища, превъзнасяне на така наречените евлие[241] и праведните хора, заявяването, че те трябва да се почитат и обичат, докато накрая биват построени тюрбета и постройки на гробовете им и група хора започват да служат на тях вместо на Аллах, подобно на идолопоклонничеството. Тази група хора отклоняват част от богослуженията си като дуата си, търсенето на помощ, коленето на курбан, даването на обет към тях и тюрбетата им. Те именуват този вид съдружаване като: „Доближаване до Аллах чрез праведниците и евлиете“, мислейки си, че това го правят от обич към тях, а всъщност не им служат, не ги обожествяват. Май съвсем са забравили, че именно това са думите на първите съдружаващи [от тази общност, които са казали на Пратеника на Аллах Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/ ]: „“Служим на тях само за да ни приближават още повече до Аллах.”[242]

            И наред с това съдружаване, което се е случвало  при хората, както отпреди, така и в нашето съвремие, повечето от съдружаващите вярват в Единството на Аллах в Неговото Господство, но съдружават с Него в богослуженията си и Единството в Божествеността му. Или както - Всевишен е Той - казва: „  И повечето от тях не вярват в Аллах, освен съдружавайки.“[243]

            Не оспорват съществуването на Аллах, освен малцина от хората, като: фараона, атеистите и комунистите в нашето съвремие. Всъщност те отхвърлят съществуването Му от високомерие и надменност, но дълбоко в себе си го потвърждават с душата си. Всевишният Аллах казва за тях: „И ги отрекоха [нашите знамения] с гнет и надменност, въпреки че душите им се убедиха в тях.“[244]

            Техния разум ги кара да бъдат убедени, че всяко творение трябва да има създател, че всяко произведено нещо трябва да има производител, и че тази вселена със съвършените закони в нея трябва да има един, който да я управлява и ръководи. Той трябва да бъде Премъдър, Всесилен, Всезнаещ! Онзи, който отхвърли това, той или е загубил разума си, или е надменен и безразсъден за себе си, такъв човек не се взема под внимание.

Втори раздел

Съдружаването- определение и видове

А) Определение:

Съдружаване – на арабски „ширк“ – е да се направи съдружник на Всевишния Аллах в Господството или Божествеността Му. В повечето случаи съдружаването се получава при единството в Божествеността на Аллах, като се изразява в това да се отправя дуа към друг, а не към Аллах или да се отклонят част от богослуженията към друг/друго  като колене на курбан, даване на обет, страх, надежда, обич към друг/друго, вместо да са само към Аллах. Съдружаването с Аллах е най- големият грях, заради следните неща:

1. То е оприличаване на творенията с техния Творец в неща, които са присъщи само за Единствения Бог. Който съдружи с Аллах нещо, той вече е приравнил и оприличил това нещо с Аллах, а това е най- големия гнет. Всевишният Аллах казва: „Съдружаването е огромен гнет.”[245]

А гнет означава: Поставяне на дадено нещо не на мястото му. Този, който служи на друг/друго, освен на Аллах, той е поставил служенето не на мястото му, като го е отклонил от Този, който единствено има право да му се служи и да бъде обожествяван. Ето това е най- големият гнет.

2. Аллах е съобщил, че няма да опрости на онзи, който не се е покаял от гнета . Всевишният Аллах казва: „Аллах не прощава да се съдружава с Него, но освен това прощава на когото пожелае.“[246]
3. Аллах съобщава, че е възбранил Дженнета за съдружаващия, и че той ще бъде вечно в огъня на джехеннем. Всевишният Аллах казва: „За онзи, който съдружава с Аллах, възбрани му Аллах Рая и неговото място е Огънят. Угнетителите нямат закрилници.”[247]
4. Съдружаването е причина да пропаднат всички дела. Всевишният Аллах казва: „И ако бяха Го съдружили, щеше да се провали онова, което вършеха.“[248]

Също така казва: „И вече се разкри на теб и на онези преди теб: “Ако съдружиш с Аллах, твоето дело пропада и ще бъдеш от губещите.“[249]

5. Съдружаването с Аллах е най- големият грях. Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/  веднъж попитал: „Да ви известя ли за най- големите грехове?“. Предавача казва: „Ние рекохме: „Разбира се, о, Пратенико на Аллах!“, Той каза: „Съдружаването с Аллах, неуважението към родителите,…“[250] до края на хадиса.

Ибн Ел- Каййим е казал[251]: „Пречистият Аллах е съобщил, че целта от сътворяването и повелята е да бъде опознат чрез имената и качествата Му, за да служат хората единствено Нему и да спазват умереността, която всъщност е справедливостта, с която се крепят небесата и земята. Както казва Всевишният Аллах: „Изпратихме Нашите пратеници с ясните знаци и низпослахме заедно с тях Книгата и везната, за да постъпват хората справедливо.“[252]

Тук Аллах съобщава, че е изпратил пратениците Си и е низпослал Книгите Си, за да бъдат хората умерени и да постъпват справедливо. Най- голямата справедливост е спазването на единобожието, то е главата и опората на спаведливостта. А съдружаването е огромна несправедливост и гнет, както казва Всевишният Аллах: „Съдружаването е огромен гнет.”[253]

И така, съдружаването е най- голямата несправедливост, а единобожието е най- голямата справедливост. И без съмнение, това, което е в най- силно противоречие с тази справедливост – единобожието ,то е най- големият грях.“

По нататък ибн Ел- Каййим казва: „И след като съдружаването е в пълно противоречие с тази цел[254], несъмнено то ще бъде най- големият грях. Аллах е възбранил Дженнета за всеки един съдружаващ… Аллах няма да приеме каквото и да било добро дело от съдружаващия, няма да позволи други да се застъпят за него на Съдния ден, няма да му откликва на призива в Съдния ден и няма да му удовлетвори каквато и да било надежда. Съдружаващият е от най- невежите създания спрямо Аллах, как е възможно да приписва съдружници на Аллах от Творенията Му. Това е най- голямото невежество, до което може да достигне и най- голямата гнет, до която може да прибегне, въпреки, че всъщност съдружаващия не угнетява Господаря Си, а угнетява сам себе си.“

6. Съдружаването е унижение и недостатък, а Нашия Господар пречиства[255] Себе Си от това. А който съдружи с Аллах, той приписва на Аллах нещо, което Той отхвърля за Себе Си и се пречиства от него. Това е връхната точна на противопоставяне, упорство и вироглавост на Всевишния Аллах.

Б) Видовете съдружаване (ширк):

            Съдружаването е два вида:

Първи вид: Голям ширк -  този, който изкарва човека от кръга на Исляма и извършителя му ако умре, без да се е покаял от него приживе, той ще бъде вечно в огъня на Джехеннем. Това съдружаване означава да се отклонят и насочат част от богослуженията към друг, а не да са насочени единствено към Аллах. Например: Да се зове с дуа друг освен Аллах; да се приближава човек до друг/друго чрез колене на курбан или даване на обет в негово име, а не в името на Аллах, като колене на курбан и даване на обет на умрели хора, на джинове и шейтани; да се страхува човек от умрелите, от джиновете и шейтаните, че те може да му навредят или да му предизвикат болест; да се надява на друг/друго, освен на Аллах в задоволяването на нуждите му за неща, за които само за Аллах има сила и способност; да търси друг/друго да му премахне мъките, тревогите и нещастията вместо Аллах, както в ден днешен се практикува от група хора при тюрбета и застроени гробове на евлие и праведни хора живели отпреди. Всевишният Аллах казва: „И служат не на Аллах, а на онова, което нито им вреди, нито им помага, и казват: “Тези са нашите застъпници пред Аллах.” Кажи: “Нима ще известите Аллах за нещо, както на небесата, така и на земята, което Той да не знае? Пречист е Той, превисоко е над онова, с което Го съдружават!“[256]

Втори вид: Малък ширк- това е съдружаване, което не изкарва извършителя му от кръга на Исляма, обаче е причина да отслабне единобожието и води извършващия го към големия ширк. Този вид ширк се разделя на два подвида:

Първи подвид: Явно съдружаване обхващащо езикът и частите от тялото, то обхваща думите и делата. 

Думи, като: 

• Заклеване в друго, а не в Аллах. Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ казва: „Който се закълне в друго, а не в Аллах, той вече е извършил неверие или е съдружил.“[257];
• Фразата: „Каквото Аллах и ти сте пожелали!“. Веднъж един човек казал на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/: „Каквото Аллах и ти сте пожелали!“, а той му рекъл: „Нима ме направи съдружник на Аллах?!“ Кажи: „Каквото единствено Аллах е пожелал!“[258]
• Фразата: „Ако не бе Аллах и ти!“ или „Ако не бяха Аллах и еди-кой си!“. 

Правилното е да се каже: „Каквото Аллах е пожелал и след това ти!“ „Ако не бе Аллах и след това ти!“ или „Ако не беше Аллах и след това еди-кой си!“. Частицата „след това“ носи значение на подредба и последователност, тя прави така, че желанието на създанията на Аллах е вследствие само на това, което Аллах е пожелал. Или какво казва Всевишният Аллах: „Тогава ще пожелавате само онова, което желае Аллах, Господът на световете.“[259]

Що се отнася до частицата „и“, тя носи значение на съедниненост и съдружие. Тя не ни говори за последователност и второстепенност. Например: „Аз си нямам друг, освен Аллах и теб!“ или: „Това е от берекета на Аллах и от теб!“[260]

            Дела като:

• Слагането на конец или пръстен, гривна, за премахване на нещастие, страдание или отблъскването на такива неща. Тук спада и носенето на муски, за да бъде опазен човек от урочасване и т.н. Когато един човек е убеден и вярва, че тези неща са причина Аллах да премахне злото от него или да го предпази от такова, тогава той извършва малък ширк, защото това не са узаконени причини и предпоставки от Аллах! А когато е убеден и вярва, че тези неща сами по себе си помагат, носят му полза или го предпазват, тогава той извършва голям ширк, защото се привързва към други неща, така както трябва да се привързва само към Аллах.

Втори подвид от малкия ширк: Скритият ширк, това е съдружаването в желанията и възнамеренията, като показност, слава, извършване на дело, с което човек се доближава до Аллах, но вътрешно желаейки хората да го хвалят. Например: Да разкрасява намаза си или да раздава по пътя на Аллах, за да го споменават хората с добро и да го хвалят. Или да споменава Аллах и да чете Коран с хубав глас, за да го слушат хората, да го хвалят и да говорят добро за него. Когато показността се смеси с едно дело, тя го проваля. Всевишният Аллах казва: „Който копнее за срещата със своя Господар, да върши праведни дела и в служенето си на своя Господ никого да не съдружава с Него!”[261]

А Пейгамбера /саллеллаху алейхи уе селлем/ казва: „Нещото, от което най- много се страхувам за вас е малкият ширк!“ Попитали го: „А какво е малкият ширк, о, Праненико на Аллах!“. Отговорил: „Показността!“[262]

От този вид малък ширк е да се извършва едно дело с намерение сдобиване с благо от земните блага. Като например човек да извършва хадж или да води намаза на хората за пари, за изучава религията за пари и да се бори по пътя на Аллах за пари. Пейгамера /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „Нещастен[263] е раба на динара, нещастен е раба на дирхема, нещастен е раба на дрехата, нещастен е раба на одеждата, ако му бъде дадено е удовлетворен, а ако не му бъде дадено е разгневен.“[264]

Имам ибн Ел- Каййим /рахимехуллах/  е казал: „Що се отнася до съдружаването в желанията и възнамеренията, това е море, което няма бряг, малко хора се спасяват от него. Онзи, който пожелае чрез извършването на едно дело друго, освен лика на Аллах, възнамерявайки  да се доближава до друго, освен до Аллах, търсейки възданияние от него, а не от Аллах, той вече е съдружил с Аллах в желанието и възнамерението си. Думата „ихляс“ [искреност, пречистване] означава: „Човек да бъде искрен пред Аллах в делата, думите, желанията и възнамеренията си [, пречиствайки себе си от това да приписва съдружник на Аллах и от съдружаването].“  Ето това е правоверната вяра на общността на Ибрахим, вяра, която Аллах е повелил на всички хора. Не се приема друга вяра, освен тази, а именно това е същността на Исляма, както казва Всевишният Аллах: „А който търси друга религия освен Исляма, тя не ще му се приеме и в отвъдния живот той е от губещите.“[265]   Ислямът е религията на Ибрахим /алейхисселяям/, тази религия, от която когато се отвърне човек, той става безразсъден за себе си[266].“[267]

От това, което споменахме до тук става ясно, че част от разликите между големия и малкия ширк са:

1. Големият ширк изкарва извършилия го от кръга на вярата, а малкият не го изкарва, обаче отслабва единобожието.
2. Големият ширк е причина извършителят му да бъде вечно в огъня, а малкият не е причина да бъде вечно в огъня, въпреки, че може да влезе в него за определено време.
3. Големия ширк погубва всички дела, а малкият ширк не погубва всички дела. Обаче, показността и извършването на дело заради земна облага са причина да пропадне самото дело, в което са налични.

Трети раздел

Неверието- определение и видове

А) Определение: 

Неверие, на арабски „куфр“, в езиковото си значение означава: покриване, прикриване.

А в терминологичното значение според канона на Аллах е противоположното на вярата. И така, неверие е: „Липсата на вяра в Аллах и Неговите Пратеници, независимо дали се измисля лъжа за тях или не. Нещо повече, неверието е дори при съмнение, двоумение, отвръщане, завист, високомерие, надменност и следване на страстите и желанията вместо посланието, с което са изпратени пратениците. Този, който измисля лъжа за Аллах, Пратениците му или това, с което са изпратени, или ги приема за лъжа, той извършва най- тежкото неверие. Същото се отнася за оспорващия, и приемащия за лъжа [нещо от религията] заради завист, дори да бъде убеден в изпращането на пратениците.“[268]

            Видовете куфр:

Неверието е два вида:

Първи вид: Голям куфр, който изкарва извършителя му от кръга на Исляма. Той се дели на пет подвида:

Първи подвид: Неверие изразяващо се в измислянето на лъжа. Доводът за него са Словата на Всевишния Аллах: „И кой е по-голям угнетител от онзи, който измисля лъжа за Аллах и взима за лъжа истината, когато дойде при него? Нима не е в Джехеннем (Ада) мястото на неверниците?“[269]

Втори подвид: Неверие изразяващо се във възпротивяване и надменност, съпътстващи с вяра и потвърждение. Доводът за това са словата на Всевишния Аллах: „И когато рекохме на меляйкетата: “Направете седжде на Адем!”, те се поклониха, освен Иблис. Възпротиви се той, възгордя се и стана един от неверниците.“[270]

Трети подвид: Неверие, изразяващо се в съмнение, това е неверието на предположението. Доводът за него са словата а Всевишния Аллах: „  И влезе в градината си, угнетявайки себе си. Рече: “Не мисля, че това някога ще изчезне. И не мисля, че Часът ще настъпи. А дори да бъда върнат при моя Господ, [там] ще имам по-добро място за връщане, отколкото тук .” Неговият другар, говорейки с него, му рече: “Нима не вярваш в Този, Който те сътвори от пръст, после от частица сперма, после те направи мъж?Ала за мен Той е Аллах, моят Господ, и не съдружавам никого с моя Господ.“[271]

Четвърти подвид: Неверие, изразяващо се в отдръпване и отвръщане. Доводът за това са Словата на Всевишния Аллах: „А които не вярват, се отвръщат от това,…“[272]

Пети подвид: Неверие изразяващо се в лицемерие. Довода за това са словата на Всевишния Аллах: „Така е, защото повярваха, после станаха неверници, затова бяха запечатани сърцата им, та не разбират.“[273]

Втори вид: Малък куфр, който не изкарва извършителя му от кръга на Исляма. Това е неверие в делата. Това са грехове, които в Корана и суннета се споменава, че са неверие, но не достигат границата на големия куфр. Например:

•  Неверието, което се изразява в непризнателност към Аллах и отричане на благата Му. То е споменато в словата на Всевишния Аллах: „И дава Аллах пример с едно селище. То бе мирно, спокойно. Получаваше препитанието си отвсякъде в изобилие. Но отрече[274] то благата на Аллах,…"[275]
• Или като например убиването на мюсюлманин, което е споменато в думите на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/: „Ругаенето на мюсюлманина е нечестивост, а убиването му е неверие.“[276]

В друг хадис той /саллеллаху алейхи уе селлем/ казва: „Не се връщайте след мен неверници, едни с други да се избивате.“[277]

• Или като заклеването в друг, а не в Аллах. Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ казва: „Който се закълне в друго, освен в Аллах, той става неверник или езичник.“[278]

Аллах е направил извършителя на голям грях да бъде вярващ, като казва: „О, вярващи, вам е предписано възмездие за убитите,…“[279]. Така Той не изкарва убиеца от кръга на вярващите, защото го споменава като брат по вяра с ближния на убития, който има право да търси възмездие, като казва: „А който получи опрощение от своя брат, да го получи според обичая, а той да му се издължи с добрина.“[280]Без съмнение тук се има предвид брат по вяра.

Също така Всевишният Аллах казва: „И ако две групи от вярващите се сбият, помирете ги!“[281], до словата Му: „Вярващите са братя, затова помирявайте своите братя…“[282]

Тук приключваме с краткото разяснение на Ет- Тахауие[283].

 Или накратко, част от разликите между големия и малкия куфр са следните:

1. Големият куфр изкарва човек от кръга на Исляма и погубва всичките му дела, а малкият куфр не го изкарва от Исляма и не погубва делата му, но е причина те да са с по- малка стойност и награда при Аллах и извършителят му да бъде подложен на наказание.
2. Големият куфр е причина извършителят му да бъде вечно в огъня на Джехеннем, а извършителят на малкия ширк дори да влезе в огъня, той няма да бъде вечно там, а ако се е покаял пред Аллах, той изобщо няма да влезне в огъня.

Четвърти раздел

Лицемерието- определение и видове

А) Определение: 

Лицемерие, на арабски „нифак“ според езиковото си значение: „Произходно от: наафека[284], йюнафику[285], нифакан[286], мунафека[287]. Произходът им е от Ен- Наафекаау- а това е един от изходите на гризача джербуа[288] от леговището му. Когато бива дебнат от един изход, той се насочва към друг, за да избяга и излезе от него. Други казват, че произходжа от ен- нефек[289], а това са дупките с много изходи, по които се крие.“ ^[290]

             А в терминологичното си значение в Исляма нифак означава: „Явното показване на Исляма и доброто и прикриването на неверието и злото. Лицемерът се нарича така, защото той влиза в Исляма през една врата и после излиза от него през друга. Ето към това Всевишният Аллах наклонява мисълта ни със Словата Си: „Лицемерите са нечестивците.“[291] Нечестивци- т.е. излизащи от Исляма, напускащи вярата.

            Аллах е направил лицемерите да бъдат по- лоши от неверниците, като казва: „Лицемерите са най-ниско на дъното на Огъня…“[292]

            Също така Всевишният Аллах казва: „Стараят се да измамят Аллах и онези, които повярваха, ала мамят само себе си, без да усетят. Носят в сърцата си болест и им надбави Аллах болест. За тях има болезнено мъчение, защото са лъгали.“[293]

            Лицемерието е два вида:

Първи вид: Лицемерие в убежденията- това е големият нифак, при който извършителят му показва Исляма, но крие в себе си неверието. Този вид лицемерие изкарва изцяло човека от Исляма и той ще бъде на най- ниската точка на дъното на Джехеннем. Аллах описва  това лицемерие с всички възможни качества на злото като: неверие, липса на вяра, подиграване с религията и последователите ѝ, присмиване на вярващите, наклонност към онази група хора, които са врагове на Аллах и религията Му, като им сътрудничат и помагат във враждуването и борбата срещу Исляма. Тази група лицемери ги има във всяко едно време и най- вече, когато Ислямът е сила и те не могат явно да му се опълчат. Тогава те показват пред останалите, че са приели Исляма, със скрито вътрешно желание да измамят мюсюлманите, за да могат да живеят заедно с тях в спокойствие за себе си и имуществото си. Тези лицемери явно показват, че вярват в Аллах, меляйкетата Му, книгите Му, Пратениците Му и Съдния ден, но вътре в тях няма нищо такова, всичко това е лъжа. Те всъщност не вярват в Аллах, не вярват в Словата на Аллах, и че Аллах говори със слова, които низпослава на избран от Него човек  наречен Пратеник, който е изпратен към хората, за да ги напътства – с Негово позволение – и да ги предупреждава  приканвайки ги да се страхуват от наказанието Му. Аллах е разкрил завесите на тези лицемери и е оповестил тайните им като е разкрил на рабите Си тяхното дело.Така Той подтиква рабите Си да бъдат далеч от това лицемерие и от последователите му и да се предпазват от тях. Аллах споменава три групи, като три различни свята в началото на сура Ел- Бакара, те са: вярващите, неверниците и лицемерите. Споменава вярващите в рамките на четири айета, след това неверниците в рамките на два и накрая лицемерите в цели тринадесет айета, защото те са много на брой, изпитанието от тях е голямо  и раздора и мъченията към Исляма и мюсюлманите от тяхна страна са сериозни. Ислямът е подложен на сериозни пречки и изпитания от тях, защото те се причисляват към Него, показват явно, че го подкрепят и са му силни привърженици, но всъщност са му врагове. Те изявяват враждебността си към Исляма и последователите му във всеки удобен момент, когато невеж вярващ си помисли, че думите им са знание и праведност, а това е върхът на невежеството и покварата.“[294]

Това лицемерие е шест подвида[295]:

1. Да се приеме за лъжа Пратеничеството на Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/.
2. Да се приеме за лъжа част от това, с което е изпратен Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/.
3. Да се мрази и презира Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/.
4. Да се мрази част от това, с което е изпратен Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/.
5. Изпитването на радост и удовлетвореност при разруха и падение на религията, с която е изпратен Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/.
6. Омраза и презиране към успехите на религията на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ и процъфтяването ѝ.“

Втори вид: Лицемерие в делата. Това е да се извърши нещо от делата на лицемерите, но вярата да си е налична в сърцето. Този вид не изкарва човека от  Исляма, но е средство да се достигне до големия нифак. Човекът с такъв ширк носи в себе си вярата, примесена с лицемерие, и ако лицемерието надделее, тогава той става чист лицемер. Доказателството за това са думите на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/: „:Четири неща, когато се намират в един човек, той е чист лицемер, а в който има част от тях, в него има част от лицемерието, докато ги изостави: „Когато му се гласува доверие, той изменя; когато говори лъже; когато обещава нещо,нарушава обещанието си и когато спори избухва.“[296]

      При който са се събрали тези четири качества, при него се е насъбрало злото и са се проявили при него описанията на лицемерите. А при който има част от тях, при него има част от лицемерието. Възможно е при един и същи раб да се съберат добри и лоши черти, черти на вярата, неверието и лицемерието, така за него ще има награда и наказание при Аллах спрямо нещата, които са предизвикали определеното нещо.

      От това лицемерие е подхождането с мързеливост към изпълнението на намаза с джемат в джамията [за мъжете]. Това е от качествата на лицемерите, а лицемерието е нещо лошо и много опасно. Затова сподвижниците са се страхували да не би да попаднат в него. Ибн Ебу Мулейке казва: „Заварих тридесет от сподвижниците на Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ и всички те се страхуваха за себе си от лицемерието.“

Част от разликите между големия и малкия нифак:

1. Голямото лицемерие изкарва извършващия го от кръга на Исляма, а малкото лицемерие не го изкарва от Исляма.
2. Голямото лицемерие е различие между скритото и явното във вярата и убеждението, а малкото лицемерие е различие между скритото и явното в делата, без убеждението.
3. Голямото лицемерие не произлиза от вярващ човек, а малкото може да произлезе от такъв човек.
4. Извършителят на голямото лицемерие в повечето случаи не се покайва с теубе, и дори да се покае, има разногласие дали му се приема теубето при съдията. А при малкото лицемерие е различно, извършителят му може да се покайва и Аллах му опрощава. Шейх Ел- Ислям ибн Теймийе казва[297]: „Много често на вярващия се сервират част от нещата, които са лицемерие, но след това Аллах му приема покаянието. Дори може да се сервират на сърцето му неща, които предизвикват лицемерие, но Аллах да ги отблъсне от него. ВярващиятууЕюЮу1 бива изпитван с нашепвания от шейтана и с нашепвания за неверието, които му създават сериозни притеснения и тревоги в гърдите. Или както казват сподвижниците: „Някои от нас изнамират неща в себе си, от които за тях става по- желано да паднат от небето към земята, отколкото да говорят за тях. Тогава той им рекъл: „Това е истинската вяра!“[298] В друга версия на хадиса: „…вместо да говорят за тях!“ Тогава той им рекъл: „Слава на Аллах, Който върна коварството му към нашепванията!“ Т.е. Появата на тези нашепвания, с това силно нежелание към тях и отблъскването им от страна на сърцето са от истинността на вярата.“

Що се отнася до извършващите големия нифак, за тях Аллах казва: „Глухи, неми, слепи ­ те не се завръщат.“[299] Т.е. не се завръщат към Исляма с душата и сърцето си. Също така Всевишният казва за тях: „  Не виждат ли, че ги подлагат на изпитание всяка година един или два пъти? После нито се разкайват, нито се поучават.“[300]

      Шейх Ел- Ислям ибн Теймийе казва: „Учените са в разногласие дали им се приема покаянието, когато то е явно, защото няма как да се узнае дали са искрени, понеже винаги показват на яве Исляма.“[301]

Пети раздел

Пояснение на същността на всяко нещо от: Невежество, нечестивост, заблуда и вероотстъпничество. Видовете им и постановленията за тях

А) Невежеството, на арабски „ел- джахилиййе“:

Това е положението на арабите преди Исляма. Те били в невежество относно Аллах, пратениците Му и божествените закони на Аллах, те се гордеели с потеклото си, били са надменни, имали се за нещо повече от останалите и т.н.[302] И това всичкото е в следствие на невежеството, което е противоположно на знанието и следването на науката. Шейх Ел- Ислям ибн Теймийе е казал: „Този, който не знае истината е невеж с по- лека степен на невежество, а този, който вярва в противоположното на истината, той е невеж с двойно по- голямо невежество. И ако човек каже нещо, което е в разрез с истината, познавайки истината, той също е невеж. След като ни се поясни това разбираме, че хората преди Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ са били в невежество,  и са били невежи, въпреки изказванията и делата им. Така е, защото това невежество е вкарано при тях от невеж човек, който го практикувал. И всяко едно нещо, което противоречи на напътствието, с което са изпратени пратениците и пейгамберите, като погрешни вярвания и религии е невежество. Това е общото невежество за всички.

Но след изпращането на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, това невежество го има в едни части от земята, а в други не, както е на места, където хората не вярват. Това невежество също може да го има при един човек, а при друг не, като например човек преди да приеме Исляма се счита за невеж, дори да живее в страна на Исляма. Що се отнася до общо невежество, обхващащо целия свят, такова невежество няма след изпращането на Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/ като пратеник. Няма да престане една група хора от неговата общност да бъде на истината, докато настъпи Часът. Но ограниченото невежество ще го има, то може да бъде дори сред мюсюлманите и да се наблюдава при много от мюсюлманите. Или както казва Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/: „Четири неща са от делата на невежеството…“[303] Също така е казал на Ебу Зерр: „Ти си човек, при когото има останки от невежеството.“[304] И останалите примери.[305]

Накратко: Невежеството е липсата на знание и се разделя на два вида:

1. Всеобщо невежество- това невежество, което е било преди изпращането на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ и е приключило с него.
2. Частично невежесто- т.е. в определени кътчета, определени държави, или при определени хора. Това невежество го има, но то пояснява грешните виждания на тази група хора, които казват, че невежеството в ден днешен е всеобщо. Те заявяват казвайки: „Невежеството на тази ера!“ или: „Невежеството на двадесети век!“ и т.н.. Това е погрешно изказване, правилното е да се каже: „Невежеството при част от хората на тази ера!“, или: „…при по- голямата част от обществото на този век!“ Но да се говори за всеобщо невежество обхващащо целия свят, всички хора, това е погрешно и непозволено, защото след изпращането на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ се е премахнало това всеобщо невежество.

Б) Нечестивост, на арабски „ел- фиск“:

Нечестивост в езиковото си значение: Напускане, излизане. 

А според божествените закони на Аллах е: „Напускане на покорството пред Аллах. Това обхваща цялостно напускане, с което се има предвид неверника. Затова се казва на безверника: „Фасик“. И обхваща също частично напускане на покорството, което се отнася за вярващ. Затова понякога на вярващ човек, който е извършил голям грях се казва: „Фасик“, т.е. нечестив човек.

            Нечестивостта е два вида:

• Нечестивост, която изкарва човек от кръга на Исляма, това е неверието. Така неверника се нарича нечестивец. Аллах споменава шейтана Иблис, като казва: „Той бе от джиновете и не послуша[306]повелята на своя Господар.“ Това непослушание от него е нечестивост и неверие.,

В друг айет Всевишния Аллах казва: „А които са нечестивци, мястото им е Огънят.“ Иска да каже: „неверниците.“. Доказателството за това са Словата Му: „Всякога, щом поискат да излязат от него, ще бъдат връщани там. И ще им се казва: “Вкусете мъчението на Огъня, който взимахте за лъжа!”[307]

Но също така и извършителя на голям грях се нарича „нечестивец“, обаче тази нечестивост не го изкарва от кръга на Исляма. Всевишният Аллах казва: „А на онези, които набедят целомъдрени жени, после не доведат четирима свидетели, ударете осемдесет бича и не приемайте никога тяхно свидетелство! Тези са нечестивците,…“[308]

И казва Всевишният Аллах: „…и който през тях си наложи поклонението, да няма съвокупление, нито безпътство[309], нито прение по време на поклонението хадж!“[310] Учените казват, че тук с думата „фусук“- „безпътство“ се има предвид грехове.[311]

В) Заблудата, на арабски „ед-„даляял“:

            Заблудата е отклоняване от правия път, пътя на напътствието. Всевишният Аллах казва: „Който се е напътил, за себе си се напътва, а който се е заблудил, в свой ущърб се заблуждава.“[312]

            Думата заблуда се използва за няколко значения:

1. Понякога се използва като неверие. Всевишният Аллах казва: „А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в Сетния ден, той дълбоко се е заблудил.“[313]
2. Друг път се използва за съдружаване. Всевишният Аллах казва: „А който съдружава с Аллах, той дълбоко се е заблудил.“[314]
3. Трети път се използва за заблудили се хора, които не са прекрачили границите на Исляма и не са попаднали в същинското неверие. Така такива отклонили се групи се наричат: „Заблудили се групи!“, т.е. при тях има неща, които са в противоречие с религията, [но не ги изкарват от Исляма].
4. На други места тази дума се използва за допускане на грешка. От този вид са думите на Муса /алейхисселяям/ , споменати в Корана: „Каза: “Направих го тогава, когато бях от заблудените.“[315]
5. Също така се използва за забравяне. От този вид е в Словата на Аллах: „…,та заблуди ли се едната, другата да ѝ напомни.“[316]
6. И в арабския език думата заблуда се използва за нещо загубено или отсъстващо, Пример за това е фразата: „Дааллету- л – ибл!“- буквално: „Заблудена камила.“, но всъщност означава: „загубена или отсъстваща камила.“[317]

Г) Вероотстъпничеството- видове и постановления:

Вероотстъпничество, на арабски „ер- ридде.“

В езиковото си значение означава: „Връщане назад.“ Всевишният Аллах казва: „…и не отстъпвайте назад, за да не се превърнете в губещи!”[318], т.е. не се връщайте (към неверието).

В терминологичното значение според божествените закони на Аллах е: Завръщането към неверие след приемането на Исляма. Всевишният Аллах казва: „А които от вас отстъпят от религията си и умрат неверници, на такива пропадат делата и в земния живот, и в отвъдния, и те са обитателите на Огъня, там ще пребивават вечно.“[319]

Видовете му:

Вероотстъпничеството се осъществява, когато се извърши едно от нещата, които анулират Исляма. Нещата  анулиращи Исляма са много, но се свеждат до четири вида:

1. Вероотстъпничество чрез думи- като да се ругае или обижда Всевишният Аллах или Пратеникът Му /саллеллаху алейхи уе селлем/; или меляйкетата Му; или който и да е от Пратениците и пророците; или да някой да претендира, че знае неведомото; или да заявява, че е пророк; или да се вярва на човек, който заявява, че е пророк или има пророчески качества; или да се зове друг, освен Аллах; или да се търси помощ или подкрепа от друг, а не от Аллах, за неща, за които само Аллах има възможност и сила.
2. Вероотстъпничество чрез дела- като човек да се кланя на идоли, дървета, камъни; да коли курбан на тях; да хвърля Корана на мръсни места; да прави магии; да изучава магьосничество или да го преподава; да отсъжда според друго, а не според това, което Аллах е низпослал, бивайки убеден,че това е позволено за него.
3. Вероотстъпничество чрез убеждения и вярвания- като да вярва, че Аллах има съдружник; да вярва, че прелюбодеянието, алкохола и лихвата са халал (позволени); да вярва, че хляба е харам (забранен); да бъде убеден, че молитвата намаз не е задължителна и т.н.. За неща, които е пределно ясно, че са халал или харам и има неоспоримо единодушие при мюсюлманите- няма как човек да бъде оправдан с незнание и невежество.
4. Вероотстъпничество чрез съмнение в нещо от нещата, които споменахме до тук- като човек да се съмнява дали наистина съдружаването с Аллах е харам; дали наистина прелюбодеянието и алкохола са харам; дали наистина хляба е халал! Или да се съмнява в пратеничеството на Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/, или в пратеничеството на който и да е от пратениците и пейгамберите; или да се съмнява в тяхната безпогрешност и праведност; или да се съмнява в религията Ислям; или да се съмнява дали тази религия е достоверна и  правилна, и дали е годна за това съвремие.
5. Вероотстъпничество чрез изоставяне- като умишленото изоставяне на намаза[320], заради думите на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/: „Между раба и неверието и съдружаването е изоставянето на намаза.“[321] И останалите доводи за изоставянето на намаза.

От постановленията отнасящи се за вероотстъпника, след като е напълно потвърдено, че е такъв:

1. Наставлява се да се покае и да се завърне към Исляма.
2. Прекъсва се възможността за наследство- нито той наследява близките си, нито те вече са негови наследници.
3. Ако умре като вероотстъпник, не му се извършва гусул[322] и не му се изпълнява дженазе намаз.

Глава четвърта

Думи и дела, който анулират или отслабват единобожието

Съдържа следните раздели:

Първи раздел: Да заяви човек, че знае неведомото чрез гледане на длан, на кафе, на звезди и т.н.

Втори раздел: Магьосничеството, гадаенето и пророкуването.

Трети раздел: Коленето на курбани и даването на обет на гробища, на умрели хора, или на определени места и възвеличаването им.

Четвърти раздел: Възвеличаване и обожествяване на идоли, паметници и мемориали.

Пети раздел: Подигравка с религията и презиране и подценяване на достойнството ѝ.

Шести раздел: Отсъждане според друго, а не според това, което Аллах е низпослал.

Седми раздел: Заявяването от страна на човек, че има право да узаконява в религията, да определя кое е халал и кое е харам.

Осми раздел: Причисляването към атеистични течения, партии и секти на невежеството.

Девети раздел: Материалистичният поглед върху живота.

Десети раздел: Ер- Рука и Ет- Темаим.

Единадесети раздел: Заклеването в друг, а не в Аллах, търсенето на посредничество между човека и Аллах, търсенето на помощ от творенията на Аллах, изключвайки изцяло Аллах.

Първи раздел

Да заяви човек, че знае неведомото чрез гледане на длан, на кафе, на звезди и т.н.

С неведомото (Ел- Гаиб) се има предвид: Това, което отсъства при хората от неща, свързани с бъдещето и неща свързани с миналото, неща които не са видели с очите си. Аллах е запазил знанието за неведомото само при Себе Си. Той, Всевишният казва: „Кажи: “Никой на небесата и на земята не знае неведомото, освен Аллах.“[323]

Никой друг не знае неведомото, освен единствено Пречистия Аллах. Разбира се, чрез Мъдростта Си и с наличието на полза, може да разкрие от неведомото Си каквото пожелае на пратениците Си. В тази връзка Всевишният Аллах казва: „Знаещият неведомото. Той на никого не разкрива Своите тайни, освен на онзи пратеник, когото е избрал.“[324]

Т.е. не дава знание за неведомото, освен на хора, които е издигнал за посланието Си.  Само на тях дава знание от неведомото, за да покаже на хората, че те наистина са изпратени от Него, като ги подкрепя с чудеса. Така, от тези чудеса е, че те ни съобщават неведоми неща, които Аллах им е разкрил. Тези изпратени пратеници може да бъдат както от хората, така и от меляйкетата, но на други, освен на тези, които Той е изпратил, не разкрива неведомо знание, защото айетът ни доказва ограниченост (т.е., че разкрива неведомото само и единствено на избрани от Него пратеници). Всеки един, с изключение на пратениците Му, който заяви, че по някакъв начин достига до неведомо знание или му се разкрива е лъжец, неверник. Независимо дали това се случва чрез гледане на чаша (кафе), гадателство, пророкуване, гадаене чрез звездите и по какъвто и да било друг начин. Това, което се случва при част от шарлатаните и извисените лъжци е, че те съобщават места на загубени вещи и отсъстващи неща, както и за причините за определени болести. Те казват: „Еди кой си ти е направил това и това, и заради това ти си болен. Това ти го причиняват джинове и шейтани!“ Те обясняват, че е възможно да му се случи това, като с измама и умело прикритие самите те извършват това. Шейх Ел- Ислям ибн Теймийе е казал[325]: „Гадателите, те си имат приближени от шейтаните, които ги известяват за много неща от неведомото, като крадат знание, подслушвайки[326]. Те смесват истината с лъжа…“ и по нататък казва: „…Част от тези шейтани (дяволи) носят храна, плодове, сладки и други неща, които не са специфични за дадената ситуация. Дори има част от шарлатаните, които биват носени от летящи джинове в Мекка, Джамията Акса и т.н.)

И част от гадателите съобщават за неведомото посредством звездите. Това се случва като използват астрономическите условия, за да гадаят за неща ,случващи се на земята, като например: къде ще духа вятър, къде ще вали дъжд, как ще се променят цените и още ред други неща, за които си въобразяват, че може да се разбере посредством изследване движението на звездите, събирането им и разделянето им. Те заявяват: „Който се ожени при появата на тази и тази звезда, на него ще се случи това и това!“; „който отпътува при появата на тази и тази звезда, на него ще се случи това и това!“; „който се е родил при тази и тази звезда, на него ще се случи това и това!“ – от щастие или нещастие. Или както се случва с част от хората, които попадат на обяви в някои списания, поддавайки се на суеверията за зодиака и късмета, който ги очаква. 

За съжаление, част от невежите и хората със слаба вяра отиват при хора, гадаещи чрез звездите и ги питат за бъдещето си, за това, което ги очаква, за женитбата си и ред други неща.

Онзи, който заяви, че знае неведомото или повярва на друг, който твърди, че знае неведомото, той става съдружаващ и неверник, защото приписва на Аллах съдружник в нещо, което е присъщо само за Аллах. Звездите са покорни творения на Аллах, те не може да се разпореждат с абсолютно нищо, не може да бъдат довод нито за щастие, нито за нещастие, нито пък за смърт или живот. Всички тези неща са от шейтани (дяволи), които крадат от неведомото знание (разкрито от Аллах на меляйкетатата).

Втори раздел

 Магьосничеството, гадаенето и пророкуването

Всички тези неща са забранени сатанински (шейтански) действия. Те провалят изцяло вярата и противоречат на правилното убеждение, защото не се осъществяват без да се извършат неща, свързани със съдружаването с Аллах.

А) Магията е всяко нещо, което е срито и чийто причина е неизвестна:

Магьосничеството произлиза от арабската дума „сихр“ и се именува с нея, понеже се получава от нещо скрито, което не може да се види с око. То е заклинания, магии, произнесени думи, лекове и опушвания. Магията е реалност, тя съществува. Част от магиите поразяват сърцата и телата, така човек може да се разболее, та дори да умре, а друга част от тях разделят съпруга от съпругата му, но магията действа само с позволението на Аллах и тя е от съдбата. Тя е сатанитско дело и много от магиите не се получават, докато извършващият ги не извърши голям ширк и приближаване до шейтаните и лошите души, чрез това, което те желаят. Така магьосниците се възползват от шейтаните след като извършват ширк, служейки на тях. Това е причината Аллах да го приравни със съдружаването. Пратеникът /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „Странете от седем пагубни гряха!“ Попитали: „А кои са те?“, отговорил: „Съдружаването с Аллах и магьосничеството…“[327], до края на хадиса. То влиза в ширка от две страни:

Първа страна:  Заради използването на шейтани (сатани) при правенето на магията и привързването към тях, доближавайки се до тях с неща, които обичат, за да може те да прислужват на магьосника и да извършват магиите му. Магьосничеството и магиите са от знанието на шейтана. Всевишният Аллах казва: „…,ала сатаните бяха неверници ­ учеха хората на магия…“[328]

Втора страна: Чрез него едва ли не се претендира, че магьосникът знае неведомото, и по този начин се приписва съдружник на Аллах в това отношение, а това е неверие и заблуда. Всевишният Аллах казва: „И знаеха, че който го избере, не ще има дял за него в отвъдния живот.“[329]

След това пояснение става напълно ясно, че магията и магьосничеството са неверие и съдружаване, те опропастяват и анулират вярата. За съжаление в ден днешен много от хората приемат магьосничеството за нещо нормално, до такава степен, че на места го считат за изкуство. Изкуство, за което организират празненства и състезания за магьосници. На такива мероприятия понякога присъстват хиляди зрители, магьосници  и шарлатани, такива мероприятия ги наричат цирк. Това се получава в следствие на невежество към религията и пренебрегване на вярата, и така в обществото се дава възможност на хората на злото да се проявяват.

Б) Гадаене и пророкуване:

И при двете се претендира от практикуващия ги, че има знание за неведомото и, че знае част от нещата, до които други не може да достигнат. Като например: Какво ще се случи на земята, как ще се случи, къде е загубената вещ и т.н. Тук се използват зли души на шейтани, които черпят информация,подлсушвайки от небето. Или както казва Всевишният Аллах: „Да ви известя ли при кого слизат сатаните? Слизат при всеки клеветник, грешник, който надава ухо, и повечето от тях са лъжци.“[330]

Така е, защото определеният шейтан[331] краде думи от меляйкетата, подслушвайки ги, след това предава тези думи в ухото на гадателя, а гадателят смесва тази дума със сто лъжи, но въпреки това хората му вярват заради едната истина, която е казал- истината, която му е предадена от небето. Единствено Превеликия и Всемогъщ Аллах знае неведомото. И който заяви, че е Негов съдружник в това, чрез гадателство или друго, или вярва на хора заявяващи това, той вече е направил съдружник на Аллах в нещо, което е специфично само за Аллах. Гадателството не е отделено от ширка по никакъв начин, защото носи със себе си приближаване до шейтан, с това, което обича. Гадателството от една страна е съдружаване в Господството на Аллах, заради това, че се претендира, че Аллах има съдружник в знанието Си за неведомото, а от друга е съдружаване в Божествеността на Аллах, заради това, че човек се доближава до друго, освен до Аллах, служейки на другото, отклонявайки част от ибадета си към другото.

Предава се от Ебу Хурейра /радийеллаху анху/, че Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: Който отиде при гадател и му повярва на онова, което казва, той вече е станал неверник спрямо това, което е низпослано на Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/.“[332]

От нещата, които трябва да се отбележат и да им се обърне специално внимание, е, че магьосниците, гадателите, предсказателите и подобните на тях си играят с вярата и убежденията на хората, изживявайки се едва ли не като доктори. Те карат болният да коли курбан за друг, вместо за Аллах, определят точно какво да бъде описанието на курбана, или го карат да коли курбан от кокошка (черна), или му пишат муски и амулети съдържащи ширк, които казват, че трябва да бъдат поставени на определени места, в кутии, в къщата и т.н.

Друга част от тях се изживяват като екстрасенси, заявяват, че могат да съобщават за неведоми неща, могат да посочат къде е загубеното нещо и т.н.. Така при тях отиват невежи хора ( непознаващи религията на Аллах), питат ги за загубени неща, а те им съобщават къде са или им ги предават посредством прислужващите им шейтани. Трета част от тях заявяват, че са богоизбрани и приближени на Аллах (Бог) и казват, че Аллах (Бог) им е дал дарба да имат нечовешки възможности, да извършват необикновени за човек неща и чудеса, или пък заявяват, че това е изкуство, което са овладели. Част от тях влизат в огъня, без да чувстват нищо или се бичуват с меч, или минава кола през тях и не усещат нищо и т.н. от действия и неща, които са свързани с шарлатанство и всъщност не са нищо повече от магии и сатанитски дела на шейтана, които биват извършвани от група хора. А понякога това са просто неща, които са плод на фантазията и не са свързани с реалността. Нещо повече, това са скрити хитрости, които група хора използват, за да заблудят погледите на хората, както е било с магьосниците при фараона, с въжетата и тоягите им.

Шейх Ел- Ислям ибн Теймийе в дебата си с магьосниците Ел- Беттаихиййе[333] Ел- Ахмедиййе Ер- Рифаиййе[334] казва: „Той (т.е. шейха на сектата Ел- Баттахиййе) рече повишавайки глас: „Ние имаме такива и такива положения!“ претендирайки, че имат необикновени способности спрямо огъня и други неща, които са дадени като чудеса само на тях, и заявявайки, че делото (властта) трябва да им бъде предостъпено на тях заради тези неща, с които са удостоени.“ Шейх Ел- Ислям разказва: „Аз се ядосах, повиших глас и казах: „Аз говоря с всеки ахмедия[335], от изтока до запада, но какво общо имат те с огъня?! Аз ще направя същото, което вие правите, и който изгори той е победения!“ или казах: „…над него да е проклятието на Аллах!“ Обаче, ще направим това[336] след като си измием телата с оцет и топла вода. Бях попитан за това от владетелите и хората и им рекох: „[Правя това[337]], защото те хитруват използвайки мазнини от жаби, кори от бергамот и силикатни минерали[338], а хората надигат шум с това и той започна да изявява силата си в това[339]. Той ми каза: „Аз и ти ще се оваляме в пустинята след като телата ни бъдат намазани със сяра!“ Аз му казах: „Ставай!“ И не престанах да му повтарям да стане към това дело, докато не започна да демонстрира сваляне на дрехата си. Но аз му рекох: „Не! Докато не се изкъпеш с оцет и топла вода!“ Той изяви на яве илюзията им в тази практика, като каза: „Който обича управника си да донесе дърва!“ – или каза: „…наръч дърва!“ Аз казах: „Това е разпръскване и разотиване на хората, от него няма да достигнем до крайната цел. Ще вземем лампа, ще я запалим и аз ще вкарам пръста ви в нея, както и ти, но след като се изкъпем. И на този, на който му изгори пръста, над него да бъде проклятието на Аллах!“ или рекох: „…, той ще е победения!“ Когато казах това, той се промени и стана унизен.“)[340]

Това, което целял, е да покаже на хората, че тези шарлатани лъжат хората със скрити хитрости. Пример за това са: тегленето на кола с косъм; лягането под гумите на кола; вкарването на железни шишове в очите и още ред други шарлатански- сатанитски неща.

Трети раздел

 Коленето на курбани и даването на обет на гробища, на умрели хора, или на определени места и възвеличаването им

Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ е затворил всички пътища водещи до ширка и ни е предупредил до краен предел да страним от него. От нещата, за които ни е предупредил да страним от тях е това да се иска и търси нещо от гробища (и умрели хора). Затова той е поставил строги правила, чрез които да ни опази от това да служим на гробища или да преувеличаваме по отношение на обитателите им. От тези правила са:

1. Той ни е предупредил да се предпазваме от превъзнасяне на праведните и приближените раби на Аллах, защото това води до служенето на тях. Той казва: „Предпазвайте се от превъзнасянето! Наистина онези преди вас бяха погубени, заради превъзнасянето!“[341] Също така казва: „Не преувеличавайте по отношение на мен, така както християните преувеличават към Иса сина на Мерйем! Аз съм раб, затова казвайте: „Рабът на Аллах и Неговият Пратеник!“[342]
2. Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ ни е предупредил да не застрояваме гробищата. Ебу Ел- Хеййядж Ел- Еседий предава, като казва: „Каза ми Али ибн Ебу Талиб /радиййеллаху анху/: „Нима няма да те изпратя с това, с което ме изпрати Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/?!: „Не оставяй нито една статуя, която да не си разрушил и нито един висок гроб, който да не си подравнил!“[343]
3. Забранил е да се гипсират гробовете и да се строи на тях. Предава се от Джабир /радиййеллаху анху/, че е казал: „Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ забрани гроба да се гипсира, да се сяда на него и да се строи върху него.“[344]
4. Предупредил ни е да не се изпълнява намаз в гробища. Предава се от Айша /радиййеллаху анха/, че е казала: „Когато при Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ се спусна меляйкето на смъртта започна да закрива лицето си с раирана негова дреха, и докато имаше още въздишки, той го откриваше. В това си положение, той рече: „ Проклятието на Аллах да е над евреите и християните, те направиха гробовете на пророците си място за поклонение (служене)“ Той предупреждаваше от това, което са извършили. И ако не бе това[345], неговият гроб щеше да се отличава, но той се страхуваше да не се превърне в място за служене.“[346]

В друг хадис той /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „Нима тези преди вас не вземаха гробовете на пророците си за място на служене?! Вие не правете гробовете място за служене, аз ви забранявам това!“[347]

Да се приемат като място за служене означава: Да се извършват молитви и намаз при тях, дори да не се строят като джамии над тях. Всяко едно място, на което се изпълнява намаз, то бива прието като месджид[348]. Или както той /саллеллаху алейхи уе селлем/ казва: „Земята за мен е направена да бъде място за намаз (месджид) и чиста…“[349] Но ако се постои над гроба постройка, за това забраната е по- строга.

            За съжаление повечето хора не съблюдават тези неща, прекрачват границата и извършват това, за което е предупредил Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ да не се извършва и по причина на това попадат в големия ширк. Те построяват над гробовете постройки като джамии, тюрбета и специални места, които ги правят за посещение, за да се извършва при тях всякакъв вид голям ширк. Например като: Дуа (молба, призив) към умрелите, колене на курбан, търсене на помощ при тях и от тях, даване на обет на тях и други видове.

            Уважаемият ибн Ел- Каййим /рахимехуллах/ е казал: „Който се опита да намери общото между суннета на Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ по отношение на гробовете, това, което е повелил и забранил по отношение на тях, и това на което са били сподвижниците му, и между това, на което са хората в ден днешен[350] ще види, че това са две напълно различни и противоположни положения. Те нямат абсолютно нищо общо. Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/  е забранил да се изпълнява намаз към гроб, а те го извършват; забранил е да се приемат като място за ибадет (поклонение, служене), а те дори ги застрояват като такива и ги наричат тюрбета (,мавзолеи и т.н.), и така тези постройки все едно се съревновават с домовете на Аллах; забранил е да се слагат светилници на тях, а те слагат и палят най- различни светилници; забранил е да се приемат като място за празнуване, а те ги вземат за такива и извършват при тях обреди, събират се при тях, така както се събират за празниците (байрямите), дори и повече.“

И така, Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ е повелил да се сравнят гробовете, както се предава в достоверния сборник на Муслим от Ебу Ел- Хеййядж Ел- Еседий, който казва: „Каза ми Али ибн Ебу Талиб /радиййеллаху анху/: „Нима няма да те изпратя с това, с което ме изпрати Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/?!: „Не оставяй нито една статуя, която да не си разрушил и нито един висок гроб, който да не си подравнил!“ Също така в сборника си имам Муслим предава, от Сумаме ибн Шуфий, казва: „Бяхме заедно с Федале ибн Убейд на местност от местностите на ромеите на име Рудис и умря наш другар. Федали заповяда и гроба му бе изравнен, след това каза: „Чух Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/  да заповядва да се изравняват.“

А тези групи хора прекаляват силно в нарушаването на тези два хадиса, те издигат гробовете в постройки като къщи, поставяйки над тях куполи (куббета).“

По нататък ибн Теймийе казва: „Виж тази огромна разлика между това, което е повелил Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/, целта му от тази забрана, която споменахме по отношение на гробищата и това, което тези хора сами си узаконили за себе си и са поставили за цели?! Без съмнение, в това има огромни щети и падения, които е трудно да бъдат пресметнати от човек.“

След това започва да споменава тези щети, докато стига до думите си: „От тях е: Наистина, това, което е повелил Пратеникът /саллеллаху алейхи уе селлем/  при посещението на гробищата е, за да ни напомнят за отвъдното, за да постъпваме с добротворство към умрелите, като се отправя дуа на Аллах за тях, Аллах да се смили над тях и да ги опрости и да им извини грешките. Така посещаващият гробищата добротворства към себе си и към умрелия. Но съдружаващите обръщат нещата с главата надолу, преобръщат религията в обратна посока и правят целта от посещението на гроба да бъде: Съдружаване чрез умрелия; отправяне на дуа (молба, искане) към него или чрез него; искане да им удовлетвори нуждите и потребностите, търсене на берекет при тях, искане на подкрепа от тях срещу враговете им и т.н..Така те стават вредители за себе си и се отнасят с лошо към умрелия. Всичко това е причина Аллах да възбрани берекета за тях, който е заложен в това,което Той е узаконил от отправяне на дуа за умрелия, отправяне на молба към Аллах да се смили над него и да му опрости.“[351]

От казаното до тук става напълно ясно, че даването на обет или коленето на курбан при гробове на умрели е голям ширк. Причината за този ширк е нарушаване напътствието на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/  по отношение на гробовете и състоянието им, като да не се застрояват и да не се правят места за богослужение. А когато се застроят, направят се куполи над тях, вкарат се в джамии, около тях се направят места за служене и посещение от хора, тогава невежи хора започват да си въобразяват, че погребаните в тези гробове имат способност да им допринесат полза или навредят, могат да им помогнат, след като ги помолят за помощ и могат да им удовлетворят нуждите след като потърсят убежище при тях. Така те започват да им дават обети и да им колят курбани, докато накрая тези гробове не станат идоли, които биват обожествявани вместо Аллах. Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „О, Аллах! Не прави гроба ми да бъде идол, на който да се служи!“[352] Направил е тази дуа, защото непременно е щяло да се случи част от това. Но вече се е случило при гробовете на много от страните на Исляма. Обаче неговият гроб, него Аллах го е опазил, заради берекета на дуата, която е отправил, въпреки, че в джамията му се случват някои нередни неща, извършвани от невежи и отклонили се от напътствието хора. Обаче, те не могат да достигнат до гроба му, защото той е в неговата къща, а не в джамията, и е обкръжен със стени. Или както казва ибн Ел- Каййим /рахимехуллах/ в Ен- Нуниййе: 

Господарят на световете прие дуата му

                                                и той е обкръжен с три стени.

Четвърти раздел

Възвеличаване и обожествяване на идоли, паметници и мемориали

Паметници, на арабски „ет- темасил“, е множествено число на паметник, а той е: Изображение на човек или животно, или друго нещо, което има душа в истинския му вид, чрез самото му тяло. А идол „ен- нусуб“ е обект- камъни, при които съдружаващите са колели курбан. А мемориали са паметници, които са поставени на определени места за превъзнасяне и почитане на владетел, велик човек, герой и т.н.

Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е забранил да се изобразяват неща, които имат душа, още повече хора с положение, като учени, владетели, праведни раби, управници, държавни глави. Независимо дали тези изображения са чрез рисуване на лист, платно, стена, дреха или са посредством фотоапарата известен в ден днешен[353], или са чрез скулптури, или чрез построяване на паметник или мемориал. Той е забранил да се окачва снимка и подобните на нея неща на стена, забранил е идолите, към които спадат паметниците и мемориалите, защото те са средство, чрез което се достига до съдружаване. Първото съдружаване на земята се появява посредством изображения и идоли под формата на паметници. Това се е случило при народа на Нух (Ной), сред тях имало няколко праведни човека, и когато са умрели, и хората се натъжили силно за тях. Тогава шейтана им нашепнал: „Направете на местата, където те седяха техни статуи и ги именувайте с имената им!“ Те направили това, и в самото начало те не служели на тях. Обаче с отминаването на времето тези хора (от това поколение) умрели, знанието било изоставено от хората и те започнали да ги обожествяват и да им служат.[354]

Когато Аллах изпратил Нух към народа му, той им възбранил това съдружаване, което се получило в следствие на направените скулптури, но народа му отхвърлили неговия призив. Те упорствали в греха си и не престанали да служат на тези статуи, които вече се превърнали в техни идоли: „И казваха: “Никога не изоставяйте своите божества, не изоставяйте нито Уад, нито Суаа, нито Ягус и Яук, и Неср!”“[355]

Това са имената на праведните хора, в чиито памет са направени статуите, за да им напомнят за тях и да ги възвеличават и почитат.

Виж до къде са стигнали по причина на тези монументи, до каква степен са изпаднали в голям ширк и противопоставяне на пратениците на Аллах!! Това довело да техния пагубен край, потопа, довело до огромния гняв на Аллах и на създанията.[356]

От нещата, които доказват опасността от изображенията и поставянето на портрети, статуи и паметници е и хадисът на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, в който проклина правещите изображения (на одушевени предмите). Той ни е съобщил, че те на Съдния ден ще бъдат от хората с най- тежко наказание, повелил е да се заличават и премахват такива изображения и е казал, че меляйкетата не влизат в дом, в които има изображения на одушевени създания. Всичко това е по причина на вредата от тях и голямата опасност от тях за вярата на общността на Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/. Първото съдружаване на земята се е появили по причина на изображения на праведни хора. Независимо дали изображенията са снимки, портрети, статуи насред местата за сбирки или паметници и монументи по площади и насред паркове, те попадат в забраната, защото са забранени при Аллах и са средство,водещо до големия ширк, те са нещо, което разваля правилната вяра. Да, невярващите в нашето съвремие извършват тези неща, но те нямат такива вярвания, които трябва да опазят! За мюсюлманите е забранено да се оприличават с тях в това отношение и да бъдат съучастни в тези техни дела, така те ще опазят вярата си, която е изворът за тяхното щастие и сила. В никакъв случай не се заявява: „Хората вече са преминали това израстване и са преодолели тази степен, те познават единобожието и съдружаването!“, защото шейтана чака да отмине време, след което да дойде друго време, когато сред хората се заложи невежество към религията на Аллах. Или по същия начин. както се е случило с народа на Нух, след като измрели учените сред тях, тогава при тях се заложило невежеството, а живият никога не е в гарант, че няма да попадне в изпитание и заблуда. Ибрахим /алейхисселяям/ казва: „…и предпази мен и синовете ми, да не служим на идолите!“[357] Ибрахим се е страхувал за себе си, да не би да попадне в изпитание и неверие. Част от учените казват: „А кой може да бъде в сигурност от хората, след Ибрахим?!“

Пети раздел

Подигравка с религията и презиране и подценяване на достойнството ѝ

            Подиграването с религията е вероотстъпничество от Исляма и цялостно напускане на религията. Всевишният Аллах казва: „И ако ги попиташ, непременно ще рекат: “Само бъбрехме и се забавлявахме.” Кажи: “Нима на Аллах и на Неговите знамения, и на Неговия Пратеник сте се подигравали?”(Когато Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ потеглил на поход за Табук, група лицемери казали зад гърба му: “Вижте го, иска да завладее ромейските дворци. Кой е той, че да ги завоюва?” Аллах му разкрил тези техни думи. Когато лицемерите били извикани и попитани защо правят това, те отрекли, като се оправдали, че се шегували.) Не се оправдавайте! Вие станахте неверници, след като бяхте вярващи. Дори да извиним някои от вас, ще накажем други, защото бяха престъпници.“[358]

            Този айет доказва, че подиграването с религията е неверие; доказва, че подиграването с Пратеника е неверие; доказва, че подиграването със знаменията (айетите) на Аллах е неверие. Който се подиграе с едно от тези неща, той все едно се е подиграл с всички тях. Това, което се случило тогава с лицемерите е, че те се подиграли с Пратеника и сподвижниците му, и тогава били низпослани тези айети.

            Тези неща по отношение на подиграването с тях са неразделни. Това се отнася и за онези, които презират единобожието във Всевишния Аллах и зоват други, освен Него, от умрели и т.н., и когато им се повели да спазват единобожието и им се възбрани съдружаването, те презират това нещо. Или както казва Всевишния Аллах: „И щом те видят, взимат те само на присмех: “Този ли е, когото Аллах е проводил за пратеник? Той щеше да ни отклони от божествата ни, ако не постоянствахме за тях.” А когато видят мъчението, ще узнаят кой е най-заблуден за пътя.“[359]

            Те се подиграли с Пратеника /саллеллаху алйехи уе селлем/, след като им е възбранил съдружаването. Съдружаващите не престават да описват Пратениците и Пророците с лудост, заблуда  и глупост, когато биват призовавани да спазват единобожието, това се дължи на великото място, което заема съдружаването в гърдите им. Също така се наблюдават група хора, които се оприличават с тях, всеки път, когато видят някой да зове към единобожието, те му се подиграват, заради съдружаването, което е при тях. Всевишният Аллах казва: „А някои от хората приемат за богове други вместо Аллах, обичат ги, както Аллах трябва да се обича.“[360]

            И който обикне създание, така както се обича само Аллах, той става съдружаващ. Трябва добре да се прави разлика между „обичта заради Аллах“ и „обичта заедно с Аллах“. Ще видиш, че тези които приемат гробове за идоли, се подиграват с неща, които са от единобожието и ибадета към Аллах и превъзнасят и почитат други, освен Аллах, приемайки ги за техни застъпници.  Част от тях дръзнат да се заклеват в Аллах с лъжливи клетви, но когато стане на въпрос да се закълнат с такива клетви в умрелите, които почитат или шейховете си, те нямат смелост. Много от тези заблудили се хорица виждат за по- достойно и по- полезно да търсят помощ от определения им шейх, независимо дали е при гроба му или не , вместо да призовават Аллах с дуа в джамията, в края на нощта! Те се подиграват с хората, които не следват техния път и се придържат към единобожието. Много от тях излизат от джамиите на Аллах след това прибягват до застрояване и посещение на определени гробове! Нима това не се дължи на пренебрежението им към Аллах, айетите Му, Пратеника Му и възвеличаването на съдружаването?“[361] Това в ден днешен се наблюдава при голяма част от ел- кубуриййюн[362].

            Подиграването е два вида: 

Първи: Директна подигравка с думи, в която няма двусмислие. Като подигравката, заради която е низпослан споменатия по- горе айет. А това са думите им: „Не сме виждали по- лакоми стомаси, по- лъжливи езици, по- големи скъперници при среща от тези наши четци (на Корана)!“ и подобните на тези изказвания,използвани от подиграващи се хора. Пример за това са и думите на някои хора: „Тази ваша религия е петата религия!“ или: „Тази ваша религия е глупава!“ или когато някой види човек, повеляващ одобреното и възбраняващ порицаното казва: „Аха! Дойдоха при вас набожните!“ И още ред други подобни на тези фрази, които е трудно да се изброят, фрази, с които се цели подигравка. Понякога тези фрази са с толкова голяма тежест, че са по- фрапиращи от фразите, заради които е низпослан айета.

Втори: Индиректна подигравка, в която има двусмислие. Това е вид, който е като море без брегове. Например: Намигване с око, изплезване на език, протягане устни напред, извършване на определени движения с ръка, когато се чете Книгата на Аллах, или суннета на Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/, или при повеляване на одобреното и възбраняване на порицаното.[363]

Пример за това са част от изказванията на някои хора: „Исляма не е религия за двадесети век!, Той е за средновековието!“, „Той е изостанала религия, връща ни назад!“, „Той е религия на насилие и нехуманност в порицанията и наказанията!“, „Той е религия, която угнетява жената и не ѝ дава права, защото позволява развода“ и т.н. Също така думите: „Изкованите закони от хората са по- добри от божиите закони!“ Или определянето на този, който зове към единобожието и предупреждава, да не се служи на тюрбета и гробове като „екстремист“, „човек който разединява хората и вкарва смут в обществото“, или думите: „Този е вахабит!“, или: „Този е от петия мезхеб!“ и останалите изказвания, които са всъщност омаловажаване на религията и последователите ѝ, богохулство и подиграване с правоверната, истинска вяра. И няма способност за промяна и няма сила, освен от Аллах! Също така от примерите са: Подиграването с човек, който се придържа към суннет, от суннетите на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, като да се казва: „Религията не е в брадата!“, подигравайки се с брадата. Всички подобни на тези подигравки спадат към това.

Шести раздел

Отсъждане според друго, а не според това, което Аллах е низпослал

От нещата, които изисква вярата във Всевишния Аллах и ибадета към Него е: Подчинение на това, което е отсъдил, удовлетворение от божествените Му закони, придържане към Неговата книга и към суннета на Пратеника Му при изпадане в разногласие в думи, във вярвания, в спорове, в кръвнина, в имущество и останалите права. Аллах е Всеотсъждащият и от Него произтича отсъжането, затова е редно хората на земята да отсъждат според божествените закони, с които Той е отсъдил в книгата Си, или е отсъдил с тях Пратеника Му /саллеллаху алейхи уе селлем/. Всевишният Аллах казва по отношение на отсъждането: „Аллах ви повелява да връщате поверените имущества на техните собственици и когато съдите между хората, да съдите със справедливост.“[364]

И казва по отношение на управничеството: „О, вярващи, покорявайте се на Аллах и се покорявайте на Пратеника и на удостоените с власт сред вас! И спорите ли за нещо, отнесете го към Аллах и към Пратеника, ако вярвате в Аллах и в Сетния ден! Това е най-доброто и най-похвалното за изход.“[365]

След това пояснява, че не се събира вярата с отсъждане спрямо друго, а не спрямо това, което Аллах е низпослал. Всевишният Аллах казва: „Не видя ли ти онези, които твърдят, че са повярвали в низпосланото на теб и в низпосланото преди теб? Искат да се съдят при тирана, а им бе повелено да го отхвърлят. Сатаната иска да ги въведе в дълбока заблуда.“[366], до словата Му: „Но не ­ кълна се в твоя Господар! ­ те не ще станат вярващи, докато не те сторят съдник за всеки възникнал спор помежду им; после не намират затруднение у себе си относно онова, което си решил и напълно се подчиняват.“[367]

Пречистия тАллах силно отхвърля - чрез отхвърляне с клетва – вярата на онзи, който не отнася спора за отсъждане при Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, не се задоволява с отсъждането му и не му се подчинява. Също така заявява за неверието, гнета и нечестивостта са у онези властници, които не отсъждат с низпосланото от Аллах. Всевишният Аллах казва: „А който не съди според онова, което Аллах е низпослал, тези са неверниците.“[368]; „А който не съди според онова, което Аллах е низпослал, тези са угнетителите.“[369]; „А който не съди според онова, което Аллах е низпослал, тези са нечестивците.“[370]

Трябва да се отсъжда според това, което Аллах е низпослал и да се отнася спора към Него във всички аспекти на разногласие при становищата на учените, които са базирани на техния труд. Не се приемат становища, освен тези, за които има довод от Корана и суннета, без да се следва определен мезхеб или да бъде пристрастен човек към даден имам. Това трябва да бъде във всички повдигани въпроси и спорове, а не само в лични дела. Ислямът е всеобхватна религия, тя обхваща всеки аспект от живота, не е частична. Всевишният Аллах казва: „О, вярващи, встъпете всички в покорството…“[371]

            И казва Всевишният Аллах: „Нима вярвате в част от Писанието, а в друга не вярвате?“[372]

            По същия начин е задължение на всеки, който следва определени учени, мезхеби или съвременни мислови виждания да съпостави вижданията на хората, които следва с това, което е в Корана и Суннета. И така, каквото е в съответствие с тези две основи, нека се придържа към него, а онова, което противоречи с тях , нека го отхвърли, нека страни от него и нека го изостави, премахвайки от себе си сляпото следване и пристрастието. Това най- много се отнася за вярата и убежденията. Имамите на мезхебите /рахимехумуллах/съветват хората да постъпват по този начин, това е мезхеба на всеки един имам (учен, водач, от ехлюссуннех). Онзи, който не извърши това, той не следва никой имам от мезхебите, дори да претендира, че е към определен мезхеб. Всъщност той става от група хора, за които Аллах казва: „Те взеха за господари не Аллах, а своите правници и своите монаси, и Месията, сина на Мериам….“[373]

            Този айет не се отнася само за тези, които претендират, че следват Иса, нещо повече, обхваща всеки един, който извърши онова, което те са извършили. Онзи, който се противопостави на Аллах и на Неговият Пратеник /саллеллаху алейхи уе селлем/ отсъждайки сред хората според друго, а не според това, което Аллах е низпослал, или иска да бъде следвав в неговите лични прищевки и желания, той вече е свалил огърлицата на Исляма и вярата от шията си, дори да твърди, че е вярващ. Всевишният Аллах в възбранил това на хората стремящи се към Него и е пояснил погрешното им мислене, че те са вярващи, като казва: „Не видя ли ти онези, които твърдят, че са повярвали в низпосланото на теб и в низпосланото преди теб? Искат да се съдят при тирана, а им бе повелено да го отхвърлят. Сатаната иска да ги въведе в дълбока заблуда.“[374] Аллах отхвърля вярата на такива хора със Словата Си : „…, които твърдят[375],…“. Думата в айета (يَزْعُمونَ) в повечето случаи в арабския език се използва за хора, претендиращи за нещо с лъжа и фалшиви претенции, защото те всъщност са в противоречие с това, което се изисква от тях и делата им противоречат на претенциите им. Това е потвърдено със Словата на Аллах: „…, а им бе повелено да го отхвърлят.“. Така е, защото да се отхвърли и да не се вярва в нещата, които се обожествяват освен Аллах е първата основа на единобожието, както е в сура Ел- Бакара[376]. Ако тази основа не е налична при един човек, той не се счита за спазващ единобожието, вярващ само в един бог- Аллах. А единобожието е основното нещо от вярата, върху което се базира приемането или отхвърлянето на останалите дела. Или както това е пояснено в Словата на Аллах: „Който отхвърли сатаните и повярва в Аллах, той се обвързва с най-здравата връзка,…“. Това е така, защото търсенето на отсъждане при ет- тагут (нещата, които се обожествяват освен Аллах) и повдигането на спора при тях е от вярата в тях.

            Непризнаването на вярата на онзи, който не отсъжда спрямо това, което Аллах е низпослал, доказва, че отсъждането със законите на Аллах е вяра в Аллах, убеждение и служене на Аллах, и мюсюлманина е задължен да ги спазва (и да отсъжда с тях). Затова човек не отсъжда спрямо низпосланото от Аллах само защото вижда, че божествените закони са по- полезни, по- подредени и по- сигурни за хората, за съжаление част от хората наблягат на това и забравят първото, което споменахме. Аллах порицава онзи, който отсъжда със законите Му за лична изгода и облага, без да има намерение, че го върши единствено, за да се подчини Нему и да Му служи. Пречистият Аллах казва: „И когато бъдат призовани към Аллах и към Неговия Пратеник, за да отсъди помежду им, ето ­ част от тях се отвръща!  А ако правдата е в тяхна полза, отиват при него покорни.“[377]

            Тази група хора, които следват прищевките си и личната изгода не ги интересува друго, освен това, което желаят. А онова, което противоречи на желанията им, те го отхвърлят и странят от него, защото те всъщност не служат на Аллах чрез търсенето на отсъждане при Пратеника Му /саллеллаху алейхи уе селлем/.

            Становището за онзи, който  не отсъжда според това, което Аллах е низпослал:

            Всевишният Аллах казва: „А който не съди според онова, което Аллах е низпослал, тези са неверниците.“[378]

            В този свещен айет се съдържа, че отсъждането не спрямо онова, което Аллах е низпослал е неверие. Обаче, това неверие може да бъде голямо неверие (голям куфр), което изкарва от общността на Исляма, но може да бъде и малко неверие (малък куфр), който не изкарва от кръга на Исляма. Това зависи от положението на отсъждащия. Който вярва, че не е задължително да се отсъжда спрямо низпосланото от Аллах, или че той е оставен да избира в това отношение, или се отнася пренебрежително с отсъждането на Аллах, или е убеден, че има други закони, които са по- добри или равни на отсъждането на Аллах, или вярва, че отсъждането на Аллах не е годно за нашето съвремие, или отсъжда с друго, а не с това, което Аллах е низпослал, за да удовлетовори невярващите и лицемерите, той попада в големия куфр. И ако човек вярва в това, че е задължен да отсъжда според онова, което Аллах е низпослал, признава го, но не го спазва, признавайки, че извършва грях и може да бъде наказван, тогава той се счита за грешник, и това се нарича малко неверие (малък куфр). Обаче, ако човек няма знание за онова, което Аллах е отсъдил, положил е усилия да достигне до него, направил е всичко по силите си да достигне до отсъждането на Аллах, но не е успял, тогава за него има награда при Аллах, заради усилията му, и въпреки, че може да е сгрешил, то грешката му е опростена. Но това се отнася само за собствени- лични случаи.

            Що се отнася до неща, касаещи обществеността или група хора, тук нещата са различни. Шейх Ел- Ислям ибн Теймиййе е казал[379]: „Когато отсъждащият е религиозен човек, но отсъди без знание, той е от обитателите на огъня! И ако знае как да отсъди, но отсъди по друг начин, противоречащ на истината, която знае, той е от обитателите на огъня. И ако отсъди без справедливост и без знание, тогава има най- голямо право да бъде от обитателите на огъня. Това се отнася за отсъждането засягащо друг човек.

            Когато отсъждането касае обществото или група хора в религията на мюсюлманите и отсъждащия стори истината лъжа и лъжата истина, суннета бидат и бидата суннет,  одобреното порицано и порицаното одобрено, забрани това, което е заповядал Аллах и Неговия Пратеник или заповяда това, което Аллах и Неговия Пратеник са забранили, това е друго измерение, тук има право да отсъжда само Господарят на Световете, Богът на всички пратеници, Владетелят на Съдния Ден, Този, за Когото е възхвалата на Земята и в Отвъдното: „Негово е отсъждането и при Него ще бъдете върнати.“[380]; „Той е, Който изпрати Своя Пратеник с напътствието и с правата религия, за да я въздигне над всички религии. Достатъчен е Аллах за свидетел.“[381]“ (До тук са думите на ибн Теймиййе)

            Също така ибн Теймийе е казал: „Няма съмнение, че този, който не е убеден, че е задължително да се отсъжда според онова, което Аллах е низпослал на Пратеника Си, е неверник. Този, който си е позволил за себе си да отсъжда между хората на базата на гледната си точна и това, което той вижда за справедливо, без да следва низпосланото от Аллах, той е невярващ. Няма нито една общност, която да не се стреми да отсъжда справедливо, но не рядко разбирането им за справедливост според вярванията им е базирана на вижданията на учените и властните сред тях, нещо повече, това се наблюдава и при много от хората, които се причисляват към Исляма. Те отсъждат спрямо друго, а не спрямо това, което Аллах е низпослал, като например спрямо традиции, наследени от предците им. Така те се покоряват на правници и властници и започват да си мислят, че трябва да се отсъжда с тези виждания, вместо с Корана и суннета. Това е неверието. Много от хората приемат Исляма, но не престават да отсъждат спрямо заложилите се традиции, които са повелени от хора,взели ги за пример, покорявайки им се. Такива хора, когато узнаят, че не им е позволено да отсъждат, освен според това, което Аллах е низпослал, но отказват да го спазват, нещо повече, дръзнат да отсъждат в противоречие на низпосланото от Аллах[382], те си остават невярваши.“

Седми раздел

Заявяването от страна на човек, че има право да узаконява в религията, да определя кое е халал и кое е харам

            Узаконяването и определянето на постановления, които да следват рабите в служенето на Аллах, взаимоотношенията и останалите неща, чрез които решават възникналите спорове и се предотвратяват караниците е право само на Всевишния Аллах – Господарят на Хората, Създателят на всички създания:„Негови са творението и повелята. Благословен е Аллах, Господът на световете!“[383]

            Той е, който знае какво е добро за рабите Му, за да го узакони. Заради това, че на Него принадлежи Господството, Той узаконява за рабите Си, а те поради факта, че трябва да Му служат и само Него да обожествят са длъжни да приемат законите и отсъждането Му. Ползата от това се връща единствено към тях! Всевишният Аллах казва: „И спорите ли за нещо, отнесете го към Аллах и към Пратеника, ако вярвате в Аллах и в Сетния ден! Това е най-доброто и най-похвалното за изход.“[384] И казва Всевишният Аллах: „И за всяко нещо, по което сте в разногласие, отсъждането е на Аллах. Това е Аллах, моят Господар!“[385]

            Аллах е забранил рабите Му да приемат друг да им узаконява вместо Него, казвайки: „Нима имат съдружници, узаконяващи им в религията онова, което Аллах не им е позволил?“[386]

            Който приеме друг да му узаконява и отхвърли узаконеното от Аллах, той вече е съдружил с Всевишния Аллах. Това, което не е узаконил Аллах и Неговият Пратеник от богослужения, то е нововъведение (бидат), а всяко нововъведение е заблуда. Пратеникът /саллеллаху алейхи уе селлем/  казва: „Който измисли нещо в тази наша повеля[387], което не е от нея, то ще бъде отхвърлено.“[388] В друго предание се споменава: „Който извърши дело, което не е според нашата повеля, то ще бъде отхвърлено.“[389] Всяко нещо, което не е узаконил Аллах, нито Неговият Пратеник, то е узаконяване от непокорни създания и невежо отсъждане. Всевишният Аллах казва: „Нима търсят съда от времената на Невежеството? Кой отсъжда по-добре от Аллах ­ според хора убедени?“[390]

            Пречистия Аллах е направил покорството на шейтаните, изразяващо се в позволяване на неща, които Аллах е забранил да бъде съдружаване с Него – Пречист е Той. По същия начин, който се покорява на учени и управници в това, което забраняват от неща, които Аллах е позволил или в това, което позволяват от неща, които Аллах е забранил, той вече ги е приел за съдружници на Аллах. Доказателството са Словата на Всевишния Аллах: „Те взеха за господари не Аллах, а своите правници и своите монаси, и Месията, сина на Мерием. А им бе повелено да служат само на единствения Бог. Няма друг Бог освен Него. Пречист е Той от онова, което съдружават с Него!“[391]

            В хадис се споменава, че Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ рецитирал този айет на Адий ибн Ет- Таий /радиййеллаху анху/ и той му рекъл: „О, Пратенико на Аллах! Ние не им служим!“. Той му отговорил: „Нима те не ви позволяват онова, което Аллах е забранил, и вие също го позволявате, и нима те не ви забраняват онова, което Аллах е позволил, и вие също го забранявате?!“Казал: „Така е!“ Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ рекъл: „Това е служенето на тях!“[392]

            По този начин покорството на тях в това, което са им позволявали и забранявали, вместо Аллах е станало служене от тяхна страна и съдружаване. Това е голям ширк, който противоречи на единобожието, към което ни води засвидетелстването, че няма друг [истински] бог,[достоен да се обожествява с искреност], освен Аллах. От нещата, които съдържа това свидетелство  е, че определянето на хахала (позволеното) и харама (забраненото) е право само на Всевишния Аллах. И след като това се отнася за тези, които следват учени и праведни хора в това, което те им позволяват или забраняват, но то противоречи на узаконеното от Аллах, и последователите им го знаят, то въпреки, че следваните са най- близо до знанието и религията, другите не са извинени да ги следват в грешките им. Нещо повече, учените и набожните хора може да са положили всички възможни усилия да достигнат до истината, но да не са достигнали и за това те вместо грях ще имат награда при Аллах, но последователите им, които ги следват знаейки, че те са грешка, ще бъдат наказвани. След като това се отнася за учени и набожни хора, тогава какво остава за закони, измислени от хората, които са в силно противоречие с божествените закони. Да не говорим, че група от мюсюлманите внедряват такива закони сред мюсюлманското общество!! И няма възможност за промяна, и няма сила, освен от Аллах.

            Част от хората приемат невярващи хора за богове вместо Аллах и ги следват в онова, което им узаконяват и позволяват от забранените неща на Аллах, разпространявайки това измежду вярващите хора.

Осми раздел

Причисляването към атеистични течения, партии и секти на невежеството

1. Принадлежността и причисляването към секти, течения и атеистични партии, които са от теченията и убежденията на хора невярващи, се счита за напускане на Исляма. Като например: Атеизъм; комунизъм; секуларизъм; капитализъм и т.н. Това се счита за голям нифак (голямо лицемерие), защото лицемерите са онези, които явно се придържат и причисляват към Исляма, но скрито са с неверниците и враговете на Исляма. Всевишния Аллах казва за тях: „И щом срещнат онези, които повярваха, казват: “Ние повярвахме.” Но щом се уединят със сатаните си, казват: “Ние сме с вас, само им се присмиваме.”“[393]

Също така Всевишния казва: „които ви дебнат и ако имахте победа от Аллах, казваха: “Не бяхме ли заедно с вас?” А ако неверниците надделееха, казваха: “Не ви ли завладяхме и ви защитихме от вярващите?” Аллах ще отсъди между вас в Деня на възкресението. Аллах не ще направи за неверниците път против вярващите.““[394]

Онези лицемери, които мамят изявявайки Исляма и прикривайки неверието, всеки един от тях има две лица: Едно лице, с което е, когато се среща с вярващите и други лице, с което е, когато се среща с братята си от неверници и атеисти. Също така имат и два езика: Единия го използват при среща с мюсюлманите, говорейки неща, чрез които мюсюлманите да ги приемат, а другия е език за пред немюсюлманите, с който изразяват това, което е скрито в гърдите им: „„И щом срещнат онези, които повярваха, казват: “Ние повярвахме.” Но щом се уединят със сатаните си, казват: “Ние сме с вас, само им се присмиваме.”“

Те се отвръщат от Книгата на Аллах –Корана – и от суннета, чрез подигравки и презиране на последователите им. Отказват да се подчинят на Аллах и повелите Му, а вместо това се подчиняват на неверници и атеисти, радвайки се на знанието им, до което Аллах им е позволил да достигнат, а всъщност това знание не им надбавя нищо друго освен надменност, високомерие и лошо, независимо колко много е то. И така, колкото и много наука да имат и колкото и да са учени, те никога не престават да се подиграват с откровението на Аллах и постоянно отказват да го последват и да се придържат към него: „На тях се присмива Аллах и им дава отсрочка в тяхната престъпност да се лутат.“[395]“[396]

Аллах е заповядал да се причисляваме само към вярващите: „О, вярващи, бойте се от Аллах и бъдете с правдивите!“[397]

Тези течения на атеизма са антагонистични секти, защото са основани на заблуда. Например: Комунизмът отхвърля съществуването на Бог –Твореца Аллах, Пречист и Всевишен е Той – и воюва с всички небесни религии. Нима има разумни хора, които са удовлетворени да живеят без никакви вярвания, отхвърляйки напълно потвърдени интуиции на разума и запечатвайки изцяло съвестта, мисълта и разума си?! Секуларизмът цели цялостното отделяне на религията от тъй наречения светски живот и се базира единствено на материалното, без да обръща внимание на същинската цел на това материално.  Капитализмът- при него е важно човек да се сдобива с имущество и богатство, без значение по какъв начин, по позволен или забранен, в него няма милост и състрадание към бедните и нуждаещите се, той се основава на лихварството, което е строго забранено в Исляма и така човек се изправя срещу Аллах и Пратеника Му. Капитализмът води до пълната разруха на държави и общества,изсмуквайки до край кръвта на бедни хора и държави. Кой разумен човек – като изключим групата хора, които имат поне малко вяра – е удовлетворен да живее по такъв начин?! Без вярвания, без религия, без разум, без ясна цел в живота му към която да се стреми?! Група хора полагат огромни усилия да се борят по пътя на тези разбирания, и след като в голяма част от мюсюлманските страни правилните вярвания отслабнаха или се загубиха, те нахлуха при тях и част от държавите бяха погубени, а друга част подчинени.

2. Причисляването към групи на невежеството и расистки организации- това е друг вид неверие, което изкарва човек от кръга на Исляма, защото тази религия отхвърля фанатизма, расизма и размишленията и мислите на невежеството. Всевишният Аллах казва: „О, хора, Ние ви сътворихме от един мъж и една жена, и ви сторихме народи и племена, за да се опознавате. Най-достоен измежду вас при Аллах е най-богобоязливият.“[398]

Пратеникът /саллеллаху алейхи уе селлем/ казва: „Не е от нас онзи, който зове към расизъм! Не е от нас, онзи, който убива заради расизъм! Не е от нас озни, който се гневи заради расизъм!“[399]

Също така Пратеникът /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „Аллах премахна от вас одеждата на невежеството и горделивостта с бащите, човек е или вярващ, богобоязлив или нечестивец, нещастен! Хората са потомци на Адем, а Адем е сътворен от пръст. Затова арабина не е с нищо повече над чужденеца, освен по богобоязън.“[400]

Такива течения и партии разделят мюсюлманите, а Аллах е заповядал да има единство и взаимопомощ, базирани на праведност и богобоязън. Той е забранил разделението и изпадането в разногласия[401]. Всевишният Аллах казва: „И се привържете всички за въжето на Аллах [религията Му], и не се разделяйте, и помнете благодатта на Аллах към вас, когато бяхте врагове, а Той помири сърцата ви и станахте братя чрез Неговата благодат!“[402]

Аллах иска да бъдем единна партия, Неговата партия, която е сполучила. Но за съжаление арабският свят, след като бе нападнат политически и културно от трети страни, се подчини на лош расизъм и зъл патриотизъм, който се прие като нещо хубаво. Много хора повярваха, че това е истински научно установен модел за управление и изпаднахме в реалност, от която не можем да излезем. Така арабски народи изпадат във фанатизъм и расизъм, защитавайки свирепо възгледите на племето, народа си, въпреки, че ислямът е сложил край на такива неща. Така група хора изпадат в горделивост и високомерие, защитавайки по погрешен начин традиции и виждания, имайки се за нещо повече от останалите, а това ислямът  го е забранил и го нарича: „Период на невежеството!“. Аллах е облагодетелствал мюсюлманите, като ги е избавил от това положение и ги подтиква да бъдат признателни за тази благодат.

Съвсем естествено е вярващият да не си спомня за времето на невежеството, независимо дали е било отдавна или скоро, освен с ненавист, неприязън, негодуване и настръхнала кожа.  Нима свободния човек, който е бил затворен в затвор и измъчван ще си спомня за дните на залавяне, измъчване и изпитание с друго, освен с настръхнала кожа и неприязън?! И нима човека, който е бил тежко болен, от болест, от която е бил на прага на смъртта, ще си спомня за това състояние, без да се разтревожи и да му се промени цвета на кожата?! Трябва да се знае, че разделенията, сектите и теченията са наказание от Аллах, което е изпратил за хората отдръпнали се от напътствието Му, оттеглили се от религията Му. Или както казва Всевишният Аллах: „Кажи: “Той е Способния да прати срещу вас наказание ­ отгоре ви или изпод нозете ви, или да ви противопостави в групи и да накара едни от вас да вкусят мъчение от други.“[403]

И Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/  казва: „Винаги, когато техните водачи не отсъждат според книгата на Аллах, Аллах прави така, че сами да се измъчват едни с други.“[404]

Безпристрастното и сляпо подкрепяне на определи групи и партии води до отхвърляне на истината, която е при останалите. Или това е като положението на група хора, за които Всевишният Аллах казва: „И когато им се каза: “Повярвайте в онова, което Аллах низпосла!” ­ рекоха: “Вярваме в низпосланото нам.” И не вярват в онова, което е след него, а то е истината, потвърждаваща онова, което е у тях.“[405]

Или е като положението на последователите на невежеството, които са отхвърлили истината, с която е дошъл Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ следвайки безпристрастно предците си: „И когато им се каже: “Следвайте онова, което Аллах е низпослал!” ­ казват: “Не, ще следваме онова, с което заварихме предците си!”“[406]

Девети раздел

Материалистичният поглед върху живота

            Има два погледа върху живота, единият е материалния поглед върху живота, а другият е правилния поглед върху живота, и всеки един оставя следи след себе си.

А) Материалистичният поглед върху живота. Това означава: 

Мисълта на човек да бъде ограничена с достигане до земните удоволствия и наслади. Така човек се ангажира да се труди само за земното, без изобщо да мисли за последствията след него. Така него изобщо не го е грижа за след смъртта, не се труди за това време и не иска да проумее, че Аллах е направил този земен свят да е мястото,на което се сеят семената за отвъдния. Аллах е направил този свят да е място за дела, а отвъдният за отплата. Който се възползва от земния си живот, той ще спечели и двата свята, а който си пропилее земния живот, той си е пропилял и отвъдния: „Изгубил е и земния живот, и отвъдния. Това е явната загуба.“[407]

Аллах не е сътворил тази земя напразно, Той я сътворил за велика мъдрост. Казва – Всевишен е Той -: „Той е, Който сътвори смъртта и живота, за да ви изпита кой от вас е по-добър в делата.“[408]

Също така казва: „Ние сторихме това, което е на земята, да е нейна украса, за да ги изпитаме кой от тях е по-добър по деяние.“[409]

Пречистият Аллах е дал на този свят много преходни наслади и красоти. Имущество, богатство, имоти, деца, власт, слава и останалите земни удоволствия, които само Той знае.

И група от хората – това са повечето – са ограничили погледа си само върху материалните неща на земния живот и изпитанията му, така се потапят в тях, без да осъзнават същността им, заемат се да се трудят единствено за тях, трупайки повече и повече, наслаждавайки се все повече и повече, без изобщо да се трудят за отвъдното. Нещо повече, част от тях стигат до степен, че отхвърлят напълно съществуването на друг живот след земния. Или както казва Всевишният Аллах: „Казваха: “Няма друг освен земния ни живот и не ще бъдем възкресени.”“[410]

Всевишният Аллах е обещал наказание за тази група хора, които имат такъв поглед над живота, като казва: „  А които не допускат, че ще Ни срещнат и се задоволяват със земния живот, и намират успокоение в него, и които към Нашите знамения са нехайни ­ на тези мястото им е Огънят заради онова, което са придобили.“[411]

Също така – Всевишен е Той – казва: „Които желаят земния живот и неговата украса, през него ще им изплатим за деянията. И не ще бъдат ощетени през него. Тези са, които в отвъдния живот ще имат само Огъня и ще се провали, каквото са сторили [на земята], и ще е напразно, каквото са вършили.“[412]

Това обещание за наказание от Аллах обхваща всички, които подкрепят този поглед над живота, независимо дали са хора, които се трудят за отвъдното, но с това желаят земния живот, като лицемерите и хората,обичащи показността, или са хора невярващи, следващи възгледи, течения и виждания на невежеството, като комунизъм, атеизъм и т.н. И двете групи не са проумели истинската същност на живота, не се трудят за друго, освен за земното, те не разбират и не искат да разберат отвъдното. Така е, защото не използват разума си, за да достигнат до Всевишния Аллах, а вместо това използват цялата си енергия единствено за земното, изразходват  всичкото си време за земното, което е преходно и накрая за тях не остава нищо за отвъдното. Така те изобщо не се трудят за отвъдния си живот, който непременно ще настъпи.

Животните нямат разум, с който да мислят, за тях няма въздаяние или наказание, което да ги очаква, за разлика от тези хора. Ето затова Всевишният Аллах казва: „Или смяташ, че повечето от тях чуват или проумяват? Те са като добитъка, дори са още по-заблудени.“[413]

Аллах описва последователите на тази идеология, че нямат знание. Всевишният Аллах казва: „Обещано е от Аллах. Аллах не нарушава Своето обещание, ала повечето хора не разбират. Те добре познават земния живот, ала нехаят за отвъдния.“[414]

И макар, че те могат да бъдат извисени хора в изобретенията, индустрията и производството, те си остават невежи хора, които не е редно да се описват със знание (за религията и отвъдното), защото тяхното знание не прескача границата на материалното и явното в този земен живот. Това е ограничено знание, поради тази причина не е редно такива хора да се наричат с това знаменито название:  „учени“. Тази дума „учени“, на арабски „улема“ се използва за набожни хора, които познават Аллах и се страхуват от Него. Или както казва Всевишният Аллах: „Боят се от Аллах само знаещите сред Неговите раби.“[415]

От материалистичната идеология за земния живот е това, което Аллах споменава в разказа си за Карун и онова, което му е дал от съкровища: „ И се показваше той пред своя народ с разкоша си. Онези, които желаеха земния живот, казваха: “О, да имахме и ние същото, което е дадено на Карун! Той има щастлива съдба.”[416]

Част от хората възжелали да имат богатство като него, благородно му завидели и си казали: „Той има щастлива съдба.“. Това е в резултат на факта, че са се отдали на материализма и материалистичното мислене, които в ден днешен се наблюдават изключително много, особено при индустриално и икономически напреднали страни. Мюсюлмани със слаба вяра гледат към тях с учудване и удивление, без да обръщат внимание на липсата на вяра при тях и лошата участ, която ги очаква в отвъдното. Така този погрешен материалистичен поглед кара група мюсюлмани да възвеличават невярващи хора, да ги имат за нещо голямо в душите си и да им подражават в лошите нрави, привички и традиции, вместо да им подражават в изобретателността и развиването на индустрията.

Б) Вторият поглед върху живота- правилният поглед:

Това е човек да проумее, че всичко в този земен живот от пари, богатство, власт и материална сила са средства, които трябва така да използва, че да си помогне чрез тях, за да спечели отвъдното. 

Всъщност от същността на земното е, че то не е презряно само по себе си, но презряността или извисеността се връщат към делата на човека спрямо земното. Това всъщност е везната и мерилото за отвъдния живот. Част от хората използват земното, за да се запасят за отвъдното, Дженнета. Ето така животът в благоденствие, който ще бъде в Дженнета за обитателите му е постигнат от тях посредством семената, които са сеели през земния си живот. Това е животът на борба от тяхна страна, чрез изпълнение на молитвита- намаз,чрез говеене, чрез раздаване по пътя на Аллах, чрез надпреварване в добрините. Всевишният Аллах казва: „Яжте и пийте със здраве за онова, което сте вършили преди, в отминалите дни!“ – „отминалите дни“ – т.е. земния ви живот.

Десети раздел

Ер- Рука и Ет- Темаим

А) Ер- Рука

Това е множественото число на „ер- рукйе“, което означава търсенето на убежище, изцеление и спасение, чрез което се лекува болния от треска, припадъци и други оплаквания. Именуват ги още: „Ел- Азаим“. Рукйята е два вида:

Първи вид: Рукйе, която е далеч от съдружаването. Като например да се чете на болния част от Корана, да се търси убежище при Аллах чрез имената и качествата Му- това е позволено. Доводът, че е Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е извършвал рукйе и е повелил и другите да правят рукйе, позволявайки я. Предава се от Ауф ибн Малик, че е казал: „Ние извършвахме рукйе по време на невежеството, и попитахме: „О, Пратенико на Аллах! Какво е твоето мнение за това?“, а той отговори: „Представете ми вашата рукйе. Няма проблем за рукйята, когато тя не съдържа ширк (съдружаване с Аллах).“[417]

            Ес- Суйюти е казал: „Учените са единодушни, че при наличието на три условия, рукйето е позволено: 

1. Да бъде със Словата на  Аллах (Корана) или с Имената и Качествата Му.
2. Да бъде на арабски език и да се разбира значението му.
3. Човека да бъде убеден, че рукйята не помага сама по себе си, а тя е в полза на човека само с позволението и предписанието на Всевишния Аллах. [418]

Начина на рукйе: 

     1.Да се чете и да се духа в болния;

2.Да чете на вода и да я даде на болния да пие от нея, както присъства в хадиса на Сабит ибн Кайс: „Пейгамбера /саллеллаху алейхи уе селлем/ взе пръст от местността Бутхан, сложи я в чаша с вода, след това духна в нея[419] и я изсипа върху себе си.“[420]

Втори вид: Рукйе, която е примесена със съдружаване- това е рукйя, при която се търси убежище, изцеление и помощ от друг/друго, вместо само от Аллах. Например: Правенето на дуа и търсенето на помощ и подкрепа от друг/ друго, освен от Аллах. Като рукйята, примесена с имена на джинове, имена на меляйкета, имена на пратеници или имена на праведни хора. Това е отправяне на призив – дуа – към друг, вместо само към Аллах и се счита за голям ширк. Или пък рукйята да бъде не на арабски език или с думи и изречения, чиито значение не се разбира, така човек може да попадне в неверие или съдружаване без изобщо да усети. Този вид рукйе е харам – забранена .

Б) Ет- Темаим:

            Това е множественото число на ет- темиме (амулети, муски), което означава: Това, което се окачва на врата на малкото дете, за да се предпази от урочасване. Може да се види и при големи хора от мъже и жени, това се разделя на два вида:

            Първия вид амулети и муски:

            Да се напишат айети от Корана или имена и качества на Аллах и да се носят, за изцеление чрез тях. По отношение на този вид, учените са в разногласие за носенето и се разделят на две становища:

Първо становище:  Позволени са. Това е становището на Абдуллах ибн Амр ибн Ел- Аас и е явното разбиране на преданието от Айша. Това становище е подкрепено от Ебу Джеафер Ел- Барик и Ахмед ибн Ханбел в едно от становищата му. Тази група учени заявяват, че хадиса, който забранява носенето на амулети и муски се отнася за такива, в които има съдружаване.

Второ становище: Забранени са. Това е становището на ибн Мес‘уд и ибн Аббас, както и явното разбиране на становището на Хузейфе, Укбе, Амир и ибн Аким. То е подкрепено от група табиин, от тях са: Другарите на ибн Мес‘уд, от Ахмед в едно от становищата си, което е поддържано от повечето му последователи и от група по- късни учени. Доводът им е преданието от ибн Мес‘уд /радиййеллаху анху/, който е казал: „Чух Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ да казва: „Рукйята[421], амулетите (муските) и магията за любов са ширк.“[422]

Ет- Тиуеле (магия за любов) – дело,което бива извършвано, дело чрез което си мислят, че карат жената да заобича определен мъж или мъжа да заобича определена жена.

Това второ становище е правилното, заради следните гледни точки:

Първа: Общата забрана, за която няма ясен ограничаващ я довод.

Втора: Блокиране на всякакъв вид оправдания и вратички, защото това води до носенето на муски, които не са позволени.

Трета: След като човек окачи нещо от Корана, той изпада в положение, когато трябва да влезе с него в тоалетна, да отиде по нужда и т.н.[423]

            Втория вид амулети и муски:

Това, което носят хората от амулети и муски, които не са от Корана, като маниста, кокали, черупки, конци, сандали, пирони, имена на сатани, джинове, таласъми и т.н.(това категорично е харам – забранено – и е от съдружаването с Аллах). Така е, защото така човек се привързва към друго, вместо към Пречистия и Всевишен Аллах, чрез Имената, Качествата и Знаменията Му. Или както е в следния хадис: „Който се привърже към нещо (окачи нещо), той бива изоставен да разчита на това нещо.“[424] Т.е. Аллах го насочва да се уповава на това нещо, към което се е привързал, което е окачил. Който се привърже към Аллах, търси убежище и закрила при Аллах, поверява живота и делата си Аллах, Аллах прави така, че за него Той е достатъчен. След това Аллах доближава за него всяко далечно нещо и улеснява за него всяка труднина. Но който се привърже към друг/ друго, освен към Него - от Негови създания, от амулети, муски, лекарства, гробове, умрели…  , тогава Аллах го оставя да разчита на това, което не може с нищо да му помогне, това което не владее нито полза  нито вреда. Така този човек губи вярата си, прекъсва напълно връзката си със своя Господар и Аллах го прави да бъде унижен.

Мюсюлманинът е задължен да опази убежденията и вярата си от неща  които ги отслабват или анулират. Той не прибягва до непозволени начини и практики на лечение, не консумира непозволени неща за лечение, не ходи при гадатели, суеверници и шарлатани, за да се излекува, защото те разболяват сърцето му и опропастяват вярата му. Който се уповава в Аллах, Той му е достатъчен.

Част от хората окачват разни неща по себе си, без да имат каквато и да е болест, освен болестта на внушенията. Това е страха от урочасване и магии. Или ги окачват в колата си, на животното си, на вратата на къщата си, на магазина си, всичко това е в резултат на слаба вяра и слабо упование в Аллах. Същинската болест е болестта на слабата вяра, която се лекува единствено с изучаване на единобожието и правата вяра.

Единадесети раздел

Заклеването в друг, а не в Аллах, търсенето на посредничество между човека и Аллах, търсенето на помощ от творенията на Аллах, изключвайки изцяло Аллах

А) Заклеването в друг, вместо в Аллах:

Заклеването ел- халф е ел- йемин[425], а това е: Потвърждение на определеното нещо със заклеване в нещо велико, възвеличено, което е специално. А възвеличаването е право само на Всевишния Аллах. Затова не се позволява заклеването в друг/друго, вместо в Аллах. Учените са единодушни, че заклеването е позволено да бъде само в Аллах или в Неговите Имена и Качества. Също така са единодушни, че е забранено заклеването в друг/друго, освен в Него.[426] Заклеването в друг/ друго, освен в Аллах е съдужаване (ширк), заради това, което предава ибн Умер /радийеллаху анхума/, че Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „Който се закълне в друг/друго, освен в Аллах, той вече е съдружил или извършил неверие.“[427] Това е малък ширк, с изключение, ако това, в което се заклева човек е обожествявано от него и е въздигано до степен да му се служи, тогава това попада в големия ширк. Така както в ден днешен се случва с хора, служещи на умрели и гробовете им, те се страхуват от обитателите на определени гробища, повече отколкото се страхуват от Аллах, и ги възвеличават повече отколкото възвеличават Аллах. Така ако някой поиска от тях да направят клетва в умрелия, който обожествяват, те не се заклеват в него, освен когато е за истина, а когато стане въпрос да се закълнат в Аллах, те се заклеват в Него, дори клетвата им да е лъжлива.

            Заклеването съдържа в себе си възвеличаване на този, в който човек се заклева, затова то не трябва да бъде в друг, освен в Аллах. От друга страна заклеването трябва да се приеме за нещо сериозно и важно, не е редно често човек да прибягва до него. Всевишният Аллах казва: „И не се покорявай на онзи, който все се кълне и е жалък,…“[428], и казва: „И спазвайте своите клетви!“[429]  Т.е. не се заклевайте, освен при нужда, и то само когато говорите истината и сте в положение на праведност. Така е, защото многото клетви и лъжата говорят за омаловажаване на Аллах и невъзвеличаването Му, а това противоречи на единобожието. В хадис се предава, че Пратеникът на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „На трима човека Аллах няма да им говори и няма да ги пречисти, и за тях ще има болезнено наказание…“ и по- нататък в хадиса споменава: „…и човек, който е направил Аллах да бъде неговата стока, не купува, освен заклевайки се в Него и не продава, освен заклевайки се в Него.“[430] Предупреждението за честото заклеване е доста силно, това доказва, че то спада към харама (забраненото), от уважение към името на Всевишния Аллах и от възвеличаване на Аллах – Пречист е Той -.

            Също така, харам е (забранено е, грях е) човек да се заклева в Аллах лъжейки: Лъжливата клетва се нарича: „клетва ел- гамус“- „потапяща клетва“[431].

            Аллах описва лицемерите, че те се заклеват с лъжа, знаейки[432].

            От тук се извличат няколко неща:

1. Харам е заклеването в друг/друго, освен във Всевишния Аллах. Като например заклеването в доверието, в кябе, в Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, всичко това е съдружаване  с Аллах.
2. Харам е заклеването в Аллах с лъжа, знаейки, това е потапяща клетва.
3. Харам е честото заклеване в Аллах, без да има нужда– дори човек да се заклева с право и правдивост -, защото това води до омаловажаване на Пречистия Аллах.
4. Позволено е заклеването в Аллах при нужда, когато човек се заклева с истината.

Б) Доближаването до Всевишния Аллах, чрез посредничеството на Негови създания:

Посредничество (Ет- Теуессул): Това е доближаването до дадено нещо и достигането до него. А Ел- Уесиле е: Приближаване. Всевишният Аллах казва: „…и търсете приближаване [Ел- Уесиле] към Него…“[433]

            Т.е. Търсете приближаване до Пречистия Аллах чрез покорство и следване на задоволството Му.

            Доближаването до Аллах е два вида:

Първи вид: Узаконено доближаване, то е по следните начини:

1. Първи начин: Доближаването до Аллах чрез имената и качествата Му, или както Всевишния Аллах е повелил това, в словата Си: „Аллах има Най-прекрасните имена. Зовете Го с тях и оставете онези, които богохулстват с Неговите имена! Ще им се въздаде за онова, което вършат.“[434]
2. Втори начин: Доближаването до Всевишния Аллах посредством извършването на праведни дела, които биват извършвани от човека целящ близост до Аллах. Или както казва Всевишния Аллах за хората, вярващи: „Господарю наш, чухме вестител да зове към вярата: “Вярвайте в своя Господ!” И повярвахме. Господи, опрости греховете ни и отмахни от нас лошите ни постъпки, и ни прибери с праведниците!“[435]

И както е споменато в хадиса, за тримата човека, който са били в пещерята и входа е бил затрупан от паднала скала. Те не могли да излязат, затова започнали да се доближават до Аллах, търсейки задоволството Му чрез праведните си дела. Така Аллах ги дарява с изход, премахва скалата и те излизат.[436]

3. Трети начин: Доближаването до Всевишния Аллах посредством единобожието (ет- теухид), така както се е случило при Юнус /алейхисселяям/: „И извика в тъмнините [в корема на кита]: “Няма друг [истински] бог освен Теб! Пречист си Ти! Наистина бях несправедлив.”[437]
4. Четвърти начин: Доближаването до Всевишния Аллах посредством изявяването на слабостта на човека и наложителната му нужда от Аллах. Или както е казал Еюб /алейхисселяям/: „“Засегна ме беда, а Ти си Най-милосърдният от милосърдните.”[438]
5. Пети начин: Доближаването до Аллах посредством дуата на праведните хора сред живите. Когато сподвижниците са изпадали в нужда и страдания, са отивали при Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ и са искали от него са се моли с дуа на Аллах за тях. А след като той е умрял, тогава са искали от чичо му Ел- Аббас /радийеллаху анху/ да прави дуа на Аллах за тях.[439]
6. Шести начин: Доближаването до Аллах посредством признаването на греха: „Рече: “Господарю, аз угнетих себе си. Опрости ме!”“[440]

Втори вид: Неузаконено доближаване до Аллах:

Това е доближаване до Аллах посредством други начини, които не са в горе споменатите узаконени начини, Като доближаване до Аллах посредством търсене на молитви (дуа) и застъпничество от мъртви хора; търсенето на близост до Аллах посредством извисеното място на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/; търсенето на близост до Аллах посредством същността на Негови създания, или тяхното право. Детайлното разглеждане на тези неща е следното:

1. Търсенето на дуа от умрели не е позволено:

Така е, защото умрелия не може да отправя дуа за друг, както е можел приживе. Също така искането на застъпничество от умрял не е позволено, защото Умер ибн Ел- Хаттаб, Муауие ибн Суфйян /радийеллаху анхума/  и онези сподвижници и табии, които са били с тях и са ги следвали с добро, когато са имали нужда някой да се застъпи, да се помоли за дъжд и да търси за тях доближаване до Аллах, те са прибягвали само до живи хора, като Ел- Аббас и Йезид ибн Ел- Есуед. Те не са търсели близост посредством Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/, който вече е бил умрял, нито са търсели застъпничество от него или да се помоли за тях за дъжд, но вместо това се насочили към живи хора, които са останали след него, Ел- Аббас и Йезид. Умер е казал: „О, Аллах! Ние търсехме близост до теб чрез нашия пейгамбер и Ти ни даваше дъжд, но сега търсим близост до Теб чрез чичото на нашия пейгамбер. [О, Аллах!] Дари ни дъжд.“ Така те направили чичото да бъде заместител на пейгамбера /саллеллаху алейхи уе селлем/, защото вече не е било възможно по узаконен начин от Аллах да търсят близост чрез него, както са го правели отпреди.

            Въпреки, че е било възможно да застанат при гроба му и да търсят близост чрез него до Аллах.[441]Т.е. Ако е било позволено са щели да го направят. Но това, че не са го направили е довод, че не е позволено да се ползват умрели хора за посредници между човека и Аллах, нито по начин, по който да се иска те да се молят за човека, нито по начин, по който да се търси застъпничество от тях. Ако търсенето на застъпничество и дуа е равносилно, когато е бил жив и когато е умрял, те е нямало да прибегнат да отклонят това от него след смъртта му.

2. Търсенето на близост до Аллах посредством достойното- извисено положение на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ или посредством славата и положението на някой друг, не е позволено:

Хадиса, който се споменава в това отношение: „Когато искате от Аллах, искайте чрез моето извисено- достойно положение, защото то е велико при Аллах.“ е лъжлив, изфабрикуван хадис, няма го в нито една достоверна книга на мюсюлманите, нито пък е споменат от някой от учените по хадис.[442] След като няма доказателство за това, съответно то не е позволено, защото ибадетите (богослуженията) не се признават без да има изричен довод за тях.

3. Търсенето на близост до Аллах посредством същността на Неговите творения, не е позволено:

Ако приемем, че буквата „бе“ се използва като за буква за заклеване, [както е част от случаите в арабския език,] то  в такъв случай не е позволено с тази буква да се заклева човек на Всевишния Аллах. И след като не е позволено заклеването в създание пред друго създание, и това е съдружаване както е споменато в хадиса, то тогава още по- силна би била забраната човек да престъпва като пренебрегва Аллах и се заклева в създание на Аллах заставайки пред Създателя си?![443]

И ако приемем, че буквата „бе“ е за причинно- следствена връзка, тогава стигаме до там, че Пречистия Аллах не е направил искането от Негово създание да бъде причина за приемането на определен призив, и това не е узаконено от Аллах.

4. Търсенето на приближаване до Аллах чрез правото на Негово Създание не е позволено, заради две неща:

Първо: Аллах не е задължен с нищо към никой, нещо повече, Той е този – Пречистия -, който сам възлага на Себе Си определени неща към рабите Си. Или както казва – Всевишен е Той -: „…, и Наш дълг бе да подкрепим вярващите.“[444]

Факта, че покорния има право на награда е от гледна точка на щедростта  и даряването на благодати от страна на Аллах към него, а не от гледна точка на задължително отплащане, както е между създанията.

Второ: Задълженията, които Аллах е възложил сам на Себе Си, чрез Щедростта и Превъзходството Си, са специфични само за Него, никой друг няма връзка с тях. И ако човек търси посредничество от друг, за да достигне до тях, той всъщност търси посредничество чрез посредник, който не владее нищо, няма връзка с това и не може да му помогне с нищо.

Що се отнася до хадиса, в който се съдържа: „Умолявам Те с правото на умоляващите“, това  не е достоверен хадис, защото във веригата му е Атиййе Ел- ууфий, а той е слаб предавач с единодушното мнение за слабостта му, както казват част от хадисолозите. И след като е така, тогава думите му не се приемат за довод в тази важна насока, касаеща вярата. На второ място, тук не се има предвид посредничество, чрез определен човек, а се има предвид доближаване до Аллах, чрез правото на умоляващите Го раби като цяло. А правото на умоляващите пред Аллах е да им приеме молбата, както им е обещал. Това е Негово задължение, което Той Сам е възложил на Себе Си, никой не възлага нищо на Него, и всъщност това е търсене на приближаване към Аллах посредством обещанието, което е дал, а не посредством правото на Негови създания.

• Становището за търсенето на помощ (ел- истиане) и искане на премахване на злото (ел- истигасе) от създание на Аллах:

Ел- истиане-  молба за помощ и подкрепа в дадено дело.

Ел- истигасе- молба за спасение и избавление, за премахване на нещо лошо, зло.

            Молбата за помощ при нужда и за спасение при изпадане в лошо положение отправена към създание от създанията на Аллах се разделя на два вида:

Първи вид: Търсенето на помощ и избавление от или чрез създанието на Аллах за неща, за които то има дадени възможности от Аллах- това е позволено. Всевишният Аллах казва: „И си помагайте един другиму в праведността и богобоязливостта,…“[445]

И казва Аллах в разказа за Муса /алейхисселяям/: „Онзи, който бе от неговата общност, го извика на помощ[446] срещу онзи, който бе от враговете му.“[447]

Втори вид: Търсенето на помощ и спасение от или чрез създание на Аллах, за неща, за които само Аллах има сила и възможности. Като търсенето на помощ и избавление от умрели хора, както и молбата за помощ и избавление отправена към живи създания на Аллах, които нямат сили и способности за определеното нещо, а само Аллах има такива. Например: Премахване на болест, премахване на стреса и мъката, отблъскване на злото и т.н. За тези неща се търси помощ и избавление единствено от Аллах. Не е позволено да е от друг или чрез друг, и това влиза в големия ширк. По времето на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ един от лицемерите вредял на мюсюлманите и част от тях рекли: „Станете и хайде с нас, за да идем и да потърсим помощ и спасение при Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/ от този лицемер. Тогава Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/  им казал: „Не се търси помощ (избавление от злото) от мен, а се търси помощ (избавление) от Аллах!“[448] Въпреки, че това е било по възможностите на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, той възненавиждал да се използва тази дума за него, правейки това, за да опази единобожието при хората и да затвори всяка една врата водеща до съдружаването. От друга страна го е правил от уважение към неговия Господар и за да предпази общността си от средствата водещи до съдружаване, от думи и дела. И след като това се случва за нещо, за което Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е имал възможности и сила приживе, то какво остава за търсенето на помощ чрез него или от него след смъртта му, когато вече каквото и да се потърси от него, той няма да има никакви възможности и способности за него.[449]

И след като не е позволено да се търси помощ, избавление и спасение от или чрез Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ след смъртта му, тогава какво остава за молбата отправена за такива от други (умрели хора)!

Глава пета

Пояснение на задължителните вярвания относто Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, семейството му и сподвижниците му.

Съдържа следните раздели:

Първи раздел: Задължението да се обича Пратеника и да се почита, забраната да се прекалява спрямо него и да е превъзнася, и поясняване на неговото място /саллеллаху алейхи уе селлем/.

Втори раздел: Задължението да му се покоряваме и да следваме неговия пример.

Трети раздел: В узаконените саляту и селям на него.

Четвърти раздел: Превъзходството на семейството му и нашия дълг към тях, без да ги омаловажаваме или да прекаляваме спрямо тях.

Пети раздел: По отношение на превъзходството на сподвижниците, убедженията, които трябва да имаме спрямо тях и пътя, който следват ехлю-с-сунне уе-л-джемаа по отношение на случилото се по между им.

Шести раздел: Забраната да се ругаят и обиждат сподвижниците и водачите по правия път.

Първи раздел

Задължението да се обича Пратеника и да се почита, забраната да се прекалява спрямо него и да е превъзнася, и поясняване на неговото място /саллеллаху алейхи уе селлем/

1. Задължението да обичаме и почитаме Пратеника /саллеллаллаху алейхи уе селлем:

На първо раба е задължен да обича Превеликия и Всемогъщ Аллах, това е от най- великите видове богослужения (ибадет). Всевишният Аллах казва:  „А които вярват, най-силно обичат Аллах.“ Така е защото Аллах е Господарят, Той има превъзходство над всичко и всички Свои раби, Той ги облагодетелства с явни и скрити благодати. И след обичта към Всевишния Аллах идва задължението да се обича Неговият Пратеник Мухаммед /саллелллаху алейхи уе селлем/, защото той е този, който е призовавал към Аллах, запознал ни се с Аллах, оповестил е откровението на Аллах, пояснил е постановленията Му. И всяко добро, което достига до вярващите на този и в отвъдния свят, то е посредством благородния Пратеник. Никой няма да влезе в Дженнета, без да му се е покорил и без да го е следвал. В хадис се споменава: „Три неща, когато се намират у един човек, той е вкусил сладостта на вярата: Да бъдат Аллах и Неговият Пратеник най- обичани от всичко друго; да обича друг човек единствено заради Аллах; и да ненавижда да се върне към неверието след като Аллах го е избавил от него, така както ненавижда да бъде хвърлен в огъня.“[450]

Обичането на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е следващото нещо, което е след обичта към Всевишния Аллах. То е пряко свързано с обичта към Аллах и е следващия ранг на обич след нея. Има религиозни текстове, които ни поясняват, че е задължение обичта към Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ да бъде след обичта ни към Всевишния Аллах и преди обичта ни към каквото и да било друго. Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е казал: „Никой не е повярвал истински, докато не бъда по- обичан за него от децата му, родителите му и всички хора.“[451]

Дори има довод, че вярващия трябва да обича Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ повече, отколкото себе си. Или както е в хадиса, в който се предава, че Умер ибн Ел- Хаттаб /радийеллаху анху/ е казал: „О, Пратенико на Аллах! Ти си по- обичан за мен от всяко нещо, освен от мен самия!“, тогава той му рекъл: „Не! Кълна се в Този, в Чиито Ръка е моята душа! [Не е правилно], докато не бъда по- обичан за теб, от самия теб.“ Умер му казал: „Сега ти си по- обичан за мен от самия мен!“ Рекъл му: „Сега о, Умер [си на истината]!“[452]

Това ни доказва, че след обичта ни към Аллах трябва да бъде обичта ни към Неговият Пратеник, и тя задължително трябва да бъде преди обичта ни към кактвото и да било друго. Обичта към Пратеника е следваща след обичта към Аллах и е неразделна от обичта ни към Аллах, защото ние обичаме Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ в името на Аллах и заради Него. Обичта ни към Пратеника /саллелаху алейхи уе селлем/, ни се увеличава всеки път, когато се увеличи в сърцата ни обичта ни към Аллах, и намалява, когато и тя намалява. Всеки, който обича Аллах, той обича в името на Аллах и заради Аллах.

Обичта към Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ се изразява в следването му, почитта и уважението към него, както и в това неговите думи да се поставят пред думите на когото и да било от останалите създания на Аллах, и в това да се почита суннета му.

Многоуважавания Шейх ибн Ел- Каййим /рахимехуллах/  е казал: „Всяка една обич и почит насочена към хората е позволена, когато е след обичта и почитта към Аллах. Като например обичта към Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/, тя е от пълнотата на обичта и почитта към Този, Който го е изпратил. Общността му го обичат, заради това, че Аллах го обича и го почитат, заради това, че Аллах го е почел и го е въздигнал [като пратеник]. Обичта към него всъщност е обич към Аллах и от задължителните изисквания по отношение на обичта към Аллах.“

Това, което се цели да се каже, е, че Аллах е дал на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ престиж и обич, затова в гърдите на сподвижниците му /радийелаху анхум/ е нямало по- почетен, по- обичан, по- престижен и по- достоен човек от Пратеника на Аллах /саллеллаху алейхи уе селлем/. След като Амр ибн Ел- Аас приема Исляма, казва следното: „Нямаше по- омразен човек за мен от него, а когато приех Исляма, след това нямаше по- обичан човек за мен от него, и нямаше по- велик човек за мен от него!“ След това казва: „И ако поискате от мен да ви го опиша, аз няма да мога, защото не можах да си напълня очите с него, от почит към него.“

Урве ибн Ел- Мес‘уд веднъж казал на курейш: „О народе мой! Наистина, аз съм ходил при Хосров, Цезар и царете, но не съм видял цар, който да бъде почитан от другарите си така, както сподвижниците на Мухаммед почитат Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/. Те не отделят поглед от него, заради почитта им към него. И няма нито една негова слюнка, която да не попадне в длан на някой от тях и той да не обтрие с нея лицето и гърдите си. А когато извършва абдест, те силно се надпреварват за използваната от абдеста му вода.“[453]

2. Забраната да се прекалява спрямо него и да е превъзнася повече, отколкото е позволено:

            Прекаляване, на арабски „ел- гулю“, означава преминаване на границата: Бива казвано: Прекалява с превъзнасяне, т.е. преминава границата превъзнасяйки го повече отколкото е позволено. Всевишния Аллах казва: „…,не прекалявайте в своята религия“[454], т.е. не преминавайте границата на нормалното. 

            А превъзнасянето, на арабски „ел- итра“, означава преминаването на границата във възхвалата и почитта, лъжейки за него. 

Когато се каже „ел- голю“ – прекаляване –по отношение на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ се има предвид прекаляване изразяващо се в прекрачването на границата спрямо мястото и ранга, на които Аллах е предписал да бъде. Като например да се прекали към него по отношение на това, че той е само раб и пратеник на Аллах и да се въздигне до степен на обожествяване, като му се припишат несправедливо божествени качества, или се отправят дуа и молба за помощ към него, вместо само към Аллах, или да се заклева човек в него.

А когато се каже „превъзнасяне“ – ел- итра - по отношение на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ се има предвид прекаляване изразяващо се в прекрачването на границата спрямо възхвалата и почитта към него. Това самият той /саллеллаху алейхи уе селлем/ го забранява, като казва: „Не ме превъзнасяйте така, както християните превъзнесоха сина на Мерйем. Аз съм раб, затова казвайкте: „Рабът на Аллах и Неговият Пратеник.“[455] Т.е.: „Не ме възхвалявайте с лъжи и заблуда! Не преминавайте границата при почитта ви към мен подобно на християните, който превъзнасят прекалено Иса /алейхисселяям/, приписвайки му несправедливо божественост. Описвайте ме само с това, с което ме е описал моят Господар, като казвате: „Рабът на Аллах и Неговият Пратеник.“. Веднъж сподвижниците му рекли: „Ти си сеййидуна[456]!“, а той им отговорил: „Ес- Сеййид[457] е Всеславния и Всевишен Аллах!“. А когато са били казали: „Ти си най- превъзходния сред нас и най- извисения сред нас!“, той им рекъл: „Изричайте тези ваши слова, или част от тези ваши слова, но не оставяйте шейтана да надделява над вас.“[458]

Също така хората му казвали: „О, Пратенико на Аллах! О, ти, който си най- превъзходния измежду нас, и си син на най- превъзходния измежду нас, и си най- почетния сред нас, и си син на най- почетния сред нас.“ Чувайки тези думи той казал: „О, хора! Изричайте тези ваши думи, но не оставяйте шейтана да надделява над вас! Аз съм Мухаммед, раб на Аллах и Негов пратеник. Не желая да ме въздигате над ранга, на който ме е издигнал Всемогъщия и Превелик Аллах.“[459]

Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ не е обичал да го назовават с такива думи: „Ти си сеййидуна!“; „Ти си най- превъзходния измежду нас!“; „Ти си най- добрия измежду нас!“; Ти си най- почетния измежду нас!“, въпреки, че без никакво съмнение, той наистина е най- превъзходния и най- знаменития сред всички хора. Но им е възбранявал да го назовават с такива думи, за да ги отдалечи от прекаляването (ел- гулю)  и от превъзнасянето (ел- итра). Така той е опазвал единобожието при тях и ги е наставлявал да го описват само с две качества, който доказват, че той е раб и подчинен на Аллах, качества, които изцяло отдалечават мисълта от преувеличаване, превъзнасяне и от които няма никаква опасност за вярата на хората. Това са: „Раб на Аллах и Негов Пратеник!“. Той е ненавиждал да го превъзнасят и поставят над положението, до което го е издигнал, и което е одобрил за него, Превеликия и Всемогъщ Аллах. Но много от хората прекрачват забраната му и го поставят над мястото, което Аллах е предписал за него, така те започват да се молят на него, отправяйки дуа към него, молейки го за помощ при беда, заклевайки се в него и искайки от него неща, които се искат само от Аллах. Така група хора измислят и пишат най- различни мевлиди, поезии, стихотворения и песни, без да правят разлика между правото на Аллах и правото на Пратеника Му.

Многоуважаваният ибн Ел- Ел- Каййим заявява в Ен- Нуниййе:

„Аллах има право, което не е на никой друг, освен на Него,

            но и раба Му има право, до тук стават два вида право.

Затова, не бъркайте единия вид право с другия, правейки ги едно и също право,

            в което няма разлика, нито разграничение.“

3. Пояснение на ранга и почетното му място:

Няма абсолютно никакъв проблем да се поясни почетното му мястото и почитането му /саллеллаху алейхи уе селлем/ по начин, по който Аллах го е почел. Аллах споменава мястото, на което го е издигнал, как го е почел и какво трябва да бъде вярването ни по отношение на това. Пратеникът /саллеллаху алейхи уе селлем/е издигнат от Аллах на висока степен, Той е раб и Пратеник на Аллах, той е най- превъзходния сред всички хора и творения, безусловно той е най- почетеното създание от Аллах. Той е изпратен като пратеник към всички хора, и към всеки един от двата свята- хората и джиновете. Той е най- превъзходния от всички пратеници и последния от тях, няма да има след него нито пратеник, нито пейгамбер. Аллах е разтворил и изчистил гръдта му, възвисил е споменаването му и направил унижението и презряността да бъдат за онези, които му се противопоставят. Той е човекът, за когото се споменава, че ще е на похвално място в Словата на Аллах: „Твоят „Господ ще те въздигне на похвално място.“[460]

            Т.е. похвалното място, на което Аллах ще го издигне на Съдния ден, давайки му възможност да се застъпи за всички хора, за да премахне Аллах тежката ситуация, в която те ще са изпаднали в този ден. Това е специално място само за Пратеника Мухаммед /саллеллаху алейхи уе селлем/, не е за никой друго от пейгамберите.

            Той е най- богобоязливото създание от Аллах, човекът, който се е страхувал от Аллах, затова Аллах е възбранил да се повишава тон в негово присъствие /саллеллаху алейхи уе селлем/. И наред с това Аллах хвали тази група хора, които са понижавали гласа си при него, като казва: „Онези, които снишават глас пред Пратеника на Аллах, те са онези, чиито сърца Аллах е изпитал за богобоязънта. За тях има опрощение и велика награда. Онези, които те призовават иззад стаите ­ повечето от тях не проумяват.(Около седемдесет души от бедуинското племе Тамим дошли по обед при Пратеника на Аллах, мир нему, точно когато си почивал в своята стая. Водачите им извикали:“О, Мухаммад, излез навън, ела при нас!” Знамението отхвърля подобно отношение.) А ако бяха изтърпели, докато им се покажеш, щеше да е най-доброто за тях. Аллах е опрощаващ, милосърден.“[461]

            Имам ибн Кесир /рахимехуллах/ казва: „В тези айети Аллах възпитава вярващите си раби, какви обноски да имат към пейгамбера /саллеллаху алейхи уе селлем/ от почит, уважение, въздържаност и респект…., да не повишават гласа си над гласа на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, когато са при него.“

            От почит към Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ Аллах е забранил да се зове с името му, както е с останалите хора. Забранил е да се казва: „О, Мухаммед“ и е повелил да се обръщат към него посредством пратеничеството и пророчеството, като му казват: „О, Пратенико на Аллах!“, или: „О, Пророче на Аллах!“. Всевишният Аллах казва: „И не се обръщайте към Пратеника така, както се обръщате един към друг!“[462]

            Дори самият Аллах – Пречист е Той -  се обръща към него с призива: „О, Пророче“[463], „О, Пратенико!“[464]

            Аллах и Неговите меляйкета му отправя благослов (салеуат), и повелява на рабите Си също да му отправяме благослов (салеуат) и мир (теслим). Всевишният Аллах казва: „Аллах и Неговите мелайкета благославят със салеуат Пророка. О, вярващи, благославяйте го и вие, и го поздравявайте с почит (теслим)!“[465]

            Но нека се има предвид, че не се конкретизира за отправянето на салеуат и теслим определено време или определен начин, без да има за това достоверен довод от Книгата на Аллах и от суннета. Онова, което вършат правещите меулиди от конкретизиране на определен ден, през който са решили, че той е роден, за да го възхваляват е порицано, отхвърлено нововъведение.

            От почитта към Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е да се почита и уважава суннета му, с убедеността, че човек е задължен да го следва и че той е втората основа след Свещения Коран в Исляма, която трябва да се почита, уважава и прилага. Така е, защото суннета също е откровение (уахий) от Всевишния Аллах. Или както казва – Всевишен е Той -: „и не говори той от себе си. Това е само откровение, което [му] се разкрива.“[466]

            По никакъв начин не е позволено и оправдано съмнението относно суннета, както и омаловажаването му. Не е позволено и оправдано човек да заявява кое от него е слабо и кое е достоверно, кои вериги какви са, кои начини на предаване какви са и да го разяснява, без да има нужните знания за това. За съжаление в нашето съвремие много невежи хора си позволяват да говорят за суннета на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/,  и по- конкретно подрастващи младежи, който все още не са достигнали дори първата степен на образованост в религията. Те дръзнат да определят кой хадис е достоверен и кой е слаб, така те оклеветяват предавачи на хадиси, говорейки без знание, четейки погрешна литература. Те са в голяма опасност за себе си и за цялата общност. Редно е да се побоят от Аллах и да се възпрат при подходящите за тях граници.

Втори раздел

Задължението да му се покоряваме и да следваме неговия пример

            Покорството на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ е задължение. То се осъществява чрез извършване на това, което е повелил и изоставяне на това, което е забранил. Всъщност покорството е основното нещо, което се изисква от засвидетелстването, че Мухаммед е пратеник на Аллах. В много айети от Корана Аллах заповядва покорство на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/, дори понякога го съчетава с покорството на Себе Си и ги споменава заедно, както е в следния айет: „О, вярващи, покорявайте се на Аллах и се покорявайте на Пратеника…“[467] и в още ред други айети. Друг път пък заповядва само това покорство, както е в Словата Му: „Който се покорява на Пратеника, вече се е покорил на Аллах.“[468], „и се покорявайте на Пратеника, за да бъдете помилвани!“[469]

            На трети места пък заплашва с наказание онези, които се противопоставят на Пратеника Му /саллеллаху алейхи уе селлем/, както е в Словата Му: „И да се боят онези, които нарушават негово нареждане, да не ги сполети изпитание или да не ги сполети болезнено мъчение!“[470]

            Т.е.: Да не ги сполети изпитание в сърцата им, изразяващо се в неверие, лицемерие и нововъведения, или наказание на земята от затвор, убийство, прекрачване на границите и други неща, които Аллах може да му даде като предхождащи наказания.

            Аллах е направил покорството и следването на Пратеника /саллеллаху алейхи уе селлем/ да бъдат причина за обичта Му към раба и опрощение на греховете му. Всевишният Аллах казва: „И да се боят онези, които нарушават негово нареждане, да не ги сполети изпитание или да не ги сполети болезнено мъчение!“[471]

            И е направил покорството на него да бъде напътсвтие, а противопоставянето на него да бъде заблуда. Всевишният Аллах казва: „И покорите ли му се, ще сте на правия път.“[472]

            И казва – Всевишен е Той -: „А ако не ти откликнат, знай, че  следват само страстите си! А кой е по-заблуден от онзи, който следва своята страст без напътствие от Аллах? Аллах не напътва хората-угнетители.“[473]

            Нещо повече, Пречистия и Всевишен Аллах ни съобщава, че той е прекрасен образец за цялата общност, като казва: „Пратеника на Аллах е прекрасен образец за вас ­ за всеки, който се надява на Аллах и на Сетния ден, и често споменава Аллах.“[474]